— Здравейте — казва той, гласът му е приятен и нисък. — Аз съм следователят Литъл.
Примигвам. На лакътя му — буквално върху самия му лакът — е кацнала дребна като гугутка жена в жълта сестринска униформа.
— Разбирате ли какво ви казват? — пита ме тя.
Примигвам отново, после кимам. Усещам как въздухът се завихря около мен, като че ли е бесен, като че ли съм още под водата.
— Намирате се в „Морнингсайт“ — обяснява сестрата. — Полицията цяла сутрин ви чака да се събудите. — Все едно че се кара на някого, че не е вдигнал домофона.
— Как се казвате? Може ли да ни кажете името си? — пита следователят Литъл.
Отварям уста. Писукам. Гърлото ми е пресъхнало. Имам чувството, че току-що съм изкашляла едно кълбо прах.
Сестрата заобикаля леглото, застава до нощното шкафче. Следя я, като бавно завъртам глава и виждам, че поставя чаша в ръката ми. Отпивам. Възтопла вода.
— Вие сте под упойка — казва ми тя почти извинително — бяхте малко неспокойна в началото.
Въпросът на следователя виси във въздуха без отговор. Завъртам поглед обратно към Литъл.
— Анна — казвам, сричките се препъват в устата ми, сякаш езикът ми е полегнал полицай. С какво, по дяволите, са ме натъпкали?
— Имате ли фамилно име, Анна? — пита той.
Отпивам още една глътка.
— Фокс. — Звучи много удължено в моите уши.
— Ъхъ. — Той измъква бележник от вътрешния си джоб, гледа го. — Може ли да ми кажете къде живеете?
Рецитирам адреса си.
Литъл кима.
— Знаете ли откъде ви прибраха снощи, госпожо Фокс?
— Доктор Фокс — поправям го аз.
Сестрата до мен се размърдва.
— Докторът ще дойде след малко.
— Не — въртя глава. — Аз съм доктор.
Литъл ме зяпва.
— Аз съм д-р Фокс.
Лицето му се разтяга в усмивка. Зъбите му са почти фосфоресциращо бели.
— Доктор Фокс — продължава той, почуквайки по бележника с пръст. — Знаете ли откъде ви прибраха снощи?
Отпивам от водата, изучавам го. Сестрата пърха около мене.
— Кой? — питам аз. Точно така: аз също мога да задавам въпроси или поне да ги изфъфлям.
— Бърза помощ — и после, преди да мога да отговоря — те ви взеха от градината „Хоновър“. Били сте в безсъзнание.
— В безсъзнание — като ехо повтаря сестрата, в случай че съм го пропуснала първия път.
— Направили сте телефонно обаждане малко след десет и половина. Намерили са ви по хавлиен халат и с това нещо в джоба. Той разтваря огромната си ръка и виждам домашните ключове да блестят в дланта му. — И това нещо до вас. — Той слага на коленете си моя чадър, спиците му са счупени.
Започва някъде в червата, после се втурва през дробовете ми, през сърцето, в устата, процежда се през зъбите ми:
Джейн.
— Какво казвате? — Литъл се мръщи насреща ми.
— Джейн — повтарям аз.
Сестрата поглежда към Литъл.
— Тя каза „Джейн“ — превежда тя услужливо.
— Моята съседка. Видях как я наръгаха. — Отнема ми цял леден век, думите се разтапят в устата ми, преди да мога да ги изплюя навън.
— Да. Чух вашето обаждане на 911 — казва Литъл.
911. Точно така. Оня диспечер с южняшкия акцент. После походът през страничната врата, към градината, шума на клоните отгоре, светлините, които се завъртяха като някаква дяволска магия под купола на чадъра ми. Зрението ми се размива. Дишам тежко.
— Опитайте се да запазите спокойствие — заповядва ми сестрата.
Вдишвам отново, задавям се.
— По-леко — тревожи се сестрата.
— Тя е окей — казва той.
Хриптя срещу него, вия, надигам глава от възглавницата, протягам врат, задъхвам се. И със смачканите си дробове се нахвърлям върху него — от къде на къде той ще знае дали съм окей? Полицай, който току-що ме е видял. Ченге — въобще срещала ли съм се с ченге досега? Освен за някоя глоба за колата.
Луминесцентните тръби просветват пред очите ми като тъмни резки от лапата на тигър върху ретината ми. Той не сваля поглед от мен, дори докато очите ми пълзят нагоре и надолу по лицето му като отчаян катерач. Зениците му са абсурдно големи. Устните му — пълни, благи.
И докато зяпам Литъл, докато пръстите ми заглаждат одеялото, усещам как тялото ми се отпуска, гърдите ми се разтварят, зрението се избистря. Това, което са ми дали, най-после победи. Аз наистина съм окей.
— Тя е окей — казва Литъл повторно. Сестрата ме потупва по ръката. Добро момиче.
Отпускам глава, затварям очи. Изтощена съм. Балсамирана съм.
— Съседката ми беше наръгана — прошепвам аз — името й е Джейн Ръсел.