Не го разбирам.
Пълзим по авенюто в неговия седан. Мъгливото следобедно слънце проблясва през прозорците като камъче, хвърлено по повърхността на езеро. Отпускам глава настрани, подпирам я на стъклото, лицето и отражението ми залепват едно за друго като сиамски близнаци, яката на халата около врата ми зейва изпразнена. Тялото на Литъл се разлива извън седалката, лакътят му докосва моя.
Аз се чувствам празна телом и духом.
— Разбира се, като са дошли, са ви видели сгърчена на тревата. Това е, което разказаха, така го описаха. И после са видели, че вратата на къщата ви е отворена и затова са си помислили, че инцидентът е станал там, но като влезли вътре, къщата е била празна. Трябвало е да влязат заради това, което са чули по телефона.
Кимам. Не си спомням какво точно казах, когато им се обадих.
— Имате ли деца? — Кимам отново. — Колко? — Показвам един пръст. — Единствено дете, значи? Аз имам четири. Е, ще станат четири през януари. Поръчката още не е пристигнала. Засмива се. Аз — не. Не мога да си помръдна устните.
— На ЧЕТИРИДЕСЕТ и с четвърто дете на път. Май четири е щастливото ми число.
Едно, две, три, четири, мисля аз. Вдишвам и издишвам. Усещам как лоразепамът хвърчи по вените ми като ято птици.
Леко натискане на клаксона и колата пред нас се завързва.
— Обедно задръстване — казва той.
Вдигам очи към прозореца. Почти десет месеца откакто не съм била на улицата или в кола, или в кола на улицата. Десет месеца откакто не съм виждала града, освен от прозорците на моята къща; струва ми се чужд, като че ли проучвам непознат терен, като че ли съм се приземила в някаква бъдеща цивилизация. Сградите стърчат невъзможно високи, забодени като пръсти в изплакнатото синьо небе. Табели и магазини с крещящи цветове препускат край нас: „99 цента ПРЯСНА ПИЦА!!!“, „Старбъкс“, „Здравословни храни“ (този кога го отвориха?), сградата на старата пожарна е превърната в жилищна (цените започват от 1,99 милиона). Прохладни, сенчести алеи; огледални прозорци заслепяват слънцето. Зад нас вие сирена, Литъл отмества колата встрани, за да пропусне линейка.
Приближаваме кръстовище, намаляваме и спираме. Изучавам светофара, който свети като дяволско око, и потока от пешеходци, който потича през зебрата: две майки с джинси бутат колички, старец, превит на две, се подпира на бастуна си, тийнейджърки, изгърбени под розовите си раници, жена в тюркоазена бурка. Зелен балон, отскубнал се от количката за гевреци, се носи шеметно нагоре. Шумовете нахлуват в колата: неясен вик, дълбокият грохот на трафика, звънец на колело. Безумие от цветове, опиянение от звуци. Имам чувството, че се намирам в коралов риф на дъното на океана.
— Най-после — промърморва Литъл и колата потегля напред.
В това ли се превърнах? В жена, която се пули като рибка в аквариум на ежедневното обедно задръстване. В посетителка от друга планета, благоговееща пред чудото на новия магазин за хранителни стоки? Мозъкът ми е като сух лед, но дълбоко в него нещо пулсира, нещо гневно и прекършено. Прилив на кръв се надига по бузите ми. Ето в това съм се превърнала. Това е, което съм.
Ако не бяха лекарствата, щях да крещя, докато прозорците се пръснат.
Трийсет и осем
— Ето — казва Литъл, — тук завиваме.
Влизаме направо в нашата улица. Моята улица.
Моята улица, така както не съм я виждала почти от една година. Кафенето на ъгъла: още е там, вероятно още варят същото твърде горчиво кафе. Къщата до него: огненочервена като винаги, цветните й сандъчета преливат от хризантеми. Антикварното магазинче точно отсреща: сега тъмно и тъжно, надписът ДАВА СЕ ПОД НАЕМ е залепен на витрината. „Св. Димфна“, изоставена завинаги.
Улицата се разстила пред нас и докато караме под клонестия свод на дърветата, усещам как сълзи напират в очите ми. Моята улица след четири сезона. Колко е странно, мисля си аз.
— Кое е странно? — пита Литъл.
Изрекла съм мислите си на глас.
Щом колата приближава до края на улицата, дъхът ми спира. Ето я нашата къща — моята къща: черната входна врата с цифрите 2-1-3, излети от месинг, монтирани над чукалото; двата стъклени панела от двете им страни, до тях двата висящи фенера излъчват оранжева светлина; над тях четири етажа с прозорци, втренчени безучастно напред. Каменната зидария не е толкова лъскава, колкото си я спомням, с водни петна под первазите, все едно че са плакали, а на покрива забелязвам изгнилите останки от перголата. Прозорците имат нужда от почистване — мръсотията се вижда дори от улицата. „Най-хубавата къща в тази редица“ — обичаше да казва Ед и аз бях склонна да се съглася.