Остарели сме, и къщата, и аз. Залинели сме.
Подминаваме я, продължаваме покрай градината.
— Ето я — казвам на Литъл, сочейки с ръка към задната седалка. — Моята къща.
— Бих искал да отидем заедно, да говорите със съседите си — обяснява той, паркира колата върху бордюра и гаси двигателя.
— Не мога. — Въртя глава. Нима не разбира? — Трябва да се прибера у дома. — Мъча се да откопчая колана, но осъзнавам, че доникъде няма да стигна.
Литъл ме поглежда. Поглажда волана.
— Как точно ще го направим това? — пита той по-скоро себе си, отколкото мен.
Не ми пука. Не ми пука. Искам да си ида вкъщи. Доведи ги у дома. Довлечи ги всичките. Направи им шибано парти. Но ме заведи вкъщи. Моля те.
Той продължава да ме гледа и разбирам, че съм казала всичко това на глас. Свивам се цялата.
Почукване по стъклото, кратко и звучно. Поглеждам нагоре; жена с остър нос, матова кожа, поло и дълго палто.
— Чакай малко — казва Литъл. Той започва да сваля стъклото, но аз се сгърчвам, скимтя и той го вдига обратно, после се изсипва от седалката и излиза на улицата, затваряйки внимателно вратата след себе си.
Двамата с жената разговарят над покрива на колата. Чувам думите — наръгване, объркана, доктор, — докато потъвам под водата, затварям очи, загнездвам се дълбоко в гънката на седалката. Въздухът става спокоен и неподвижен. Покрай мен проблясват плитчини — психолог, къща, семейство, сама — и аз се отнасям нанякъде. С една ръка лениво гладя ръкава си; пръстите ми се пъхат под халата, ощипвам провисналата кожа на корема.
Залостена съм в полицейска кола и си щипя сланинките. Това е нова степен на моето падение.
След минута — а може би след час — гласовете утихват. Отлепвам единия клепач, виждам, че жената ме зяпа, пули се насреща ми. Пак затварям очи.
Чувам тракането на автомобилната врата, когато Литъл я отваря. Студен въздух се вмъква вътре, облизва краката ми, завърта се из купето и се настанява като у дома си.
— Следовател Норели е моят партньор — чувам го да казва с лека метална нотка в топлия му като черна пръст глас. — Аз й казах какво ви се случва. Тя ще доведе някои хора в къщата. Така добре ли е?
Отпускам брадичка, вдигам я.
— Окей. — Колата се заклаща, докато той се намества в седалката. Чудя се колко тежи? Чудя се колко тежа аз?
— Не искате ли да си отворите очите? — предлага той. — Или така сте добре?
Отпускам брадичка, вдигам я.
Вратата щраква и той пали мотора, превключва на задна, връща — назад, назад, назад, — автомобилът подскача, когато минава през бабуна на тротоара, спираме. Чувам как Литъл отново изключва двигателя.
— Вече сме тук — обявява той. Отварям очи, надничам през стъклото.
Вече сме тук. Къщата се извисява над мен: черната уста на входната врата, стъпалата като изплезен език, корнизите като надвесени вежди над прозорците. Оливия винаги говори за тези облицовани с кафяв камък къщи като че имат човешки лица и от този ъгъл виждам защо.
— Хубава къща — заключава Литъл. — Голяма. Четири етажа? Това сутерен ли е?
Накланям глава.
— Значи, пет. — Пауза. Листо се лепва на стъклото, после отлита. — Съвсем сама ли сте тук?
— Наемател — казвам аз.
— Къде живее? В сутерена или на тавана?
— В сутерена.
— Наемателят ви тук ли е?
Свивам рамене.
— Понякога.
Мълчание. Пръстите на Литъл барабанят по таблото. Обръщам се към него. Той улавя погледа ми, усмихва се.
— Оттам са ви прибрали — припомня ми той, сочейки с челюст към градината.
— Знам — промърморвам.
— Хубава градина.
— Така е.
— Хубава улица.
— Да. Всичко е много хубаво.
Той пак се ухилва.
— Окей — казва той, след това поглежда покрай мен, покрай рамото ми, в очите на къщата. — Това входната врата ли е или снощи Бърза помощ просто са влезли оттук?
Той клати моите ключове, нахлузил халката на ключодържателя на пръста си.
— И двете — отвръщам.
— Добре тогава. — Той завърта ключовете около пръста си. — Има ли нужда да ви нося догоре?
Трийсет и девет
Не се налага да ме носи, но ме измъква от колата, превежда ме през портичката, избутва ме по стъпалата. Аз съм прехвърлила ръка през мощния му гръб и влача краката си, а дръжката на чадъра се поклаща на китката ми, като че ли сме тръгнали на разходка. Надрусана до оглупяване разходка.