Слънцето почти смазва клепачите ми. На входната площадка Литъл пъха ключа в ключалката, бута вратата, тя се отваря толкова силно, че се блъска в стената и стъклата се разтрисат.
Чудя се дали съседите гледат. Чудя се дали госпожа Васерман е видяла как един гигантски черен мъж ме влачи към къщата. Обзалагам се, че вече звъни на полицията.
Вестибюлът е твърде тесен за двама ни — свита съм на една страна, рамото ми е притиснато до стената. Литъл затваря вратата с ритник и изведнъж сме в сумрак. Затварям очи, отпускам глава върху ръката му. Ключът престъргва във втората ключалка.
И тогава я усещам: топлината на моята дневна.
Помирисвам го: застоялия въздух на моя дом.
Чувам го: скимтенето на котарака.
Котаракът. Напълно съм забравила за Пънч.
Отварям очи. Всичко е както си беше, когато се втурнах навън: зейналата миялна; смотаните одеяла на дивана; светещият телевизор с менюто на „Мрачен преход“, застинало на екрана; а на масичката — две празни винени бутилки, нагрети от слънцето, и четири тубички с лекарства, едната катурната като пияна на масата.
У дома. Сърцето ми почти експлодира в гърдите. Ще ми се да ридая от облекчение.
Чадърът се изплъзва от ръката ми, пада на пода.
Литъл ме насочва към кухненската маса, но аз вдигам лява ръка като колоездач и завиваме към дивана, където Пънч се е мушнал зад една възглавница.
— Ето така — поема си въздух Литъл и ме настанява на дивана. Котаракът ни наблюдава. Щом Литъл прави крачка назад, Пънч се прокрадва към мен, проправяйки си път през струпаните одеяла, после обръща глава и изсъсква към моя придружител.
— Здрасти и на теб — поздравява го Литъл.
Отпускам се на дивана, усещам как пулсът ми се забавя, чувам как кръвта припява тихо във вените ми. Минава минута; загръщам се здраво с халата, идвам на себе си. У дома. Невредима. Невредима. У дома.
Паниката се оттича от мен като вода.
— Защо са влизали в дома ми? — питам Литъл.
— Какво?
— Казахте, че от Бърза помощ са влизали вкъщи.
Той повдига вежди.
— Намерили са ви в градината. Видели са отворената врата на кухнята. Трябвало е да проверят какво става.
Преди да мога да отговоря, той се обръща към снимката на Ливи на скрина.
— Дъщеря ви ли е?
Кимам.
— Тя тук ли е?
Въртя глава
— С баща си е — измърморвам.
Обръща се, оглежда масичката.
— Някой е имал парти тук?
Вдишам, издишам.
— Сигурно е котаракът — казвам аз. Откъде беше това? Господи, Боже мой! Какво изтрака? Мълчи за малко, сигурно е котаракът. Шекспир? Мръщя се. Не е Шекспир. Звучи твърде блудкаво.
Очевидно и шегата ми е блудкава, защото Литъл дори не се усмихва.
— Ваши ли са? — пита Литъл и инспектира бутилките. — Добро мерло.
Въртя се на дивана. Чувствам се като непослушно дете.
— Да — признавам си. — Но… — Изглежда по-лошо, отколкото е. Всъщност е по-лошо, отколкото изглежда.
Литъл измъква тубичката с ативан, която ми предписа младата красива докторка. Оставя я на кафената масичка. Смотолевям едно благодаря.
И тогава дълбоко в руслото на моя мозък нещо се откъсва, прокрадва се пипнешком, издига се на повърхността.
Това е тяло.
Това е Джейн.
Отварям уста.
За първи път забелязвам пистолета в кобура на кръста на Литъл. Спомням се как веднъж Оливия се втренчи в един конен полицай в Мидтаун; тя го зяпаше в продължение поне на десет секунди, преди да разбера, че зяпа не коня, а оръжието му. Тогава се усмихнах, пошегувах се с нея, но ето го сега, на една ръка разстояние, и не ми е смешно.
Литъл улавя погледа ми. Замята сакото си върху пистолета, все едно че се бях опитала да му надничам в ризата.
— Какво стана със съседката ми? — го питам.
Той измъква телефона от джоба си, вдига го към очите си. Чудя се дали не е късоглед. После го затваря и отпуска ръка надолу.
— В цялата къща сте само вие, така ли? — Той се насочва към кухнята. — И вашият наемател? — добавя, преди да го поправя. — Оттук ли се слиза долу? — Той сочи с пръст към вратата за сутерена.
— Да. Какво стана със съседката ми?
Той отново проверява телефона си, после спира, прикляка. Когато се изправя, разгъвайки километричното си тяло, държи в едната си ръка паничката за вода на котката, а в другата — стационарния телефон. Поглежда към нея, после към него, все едно че ги мери. — Сигурно е жаден — казва той и пристъпва към мивката.