Халатът ми е проснат на пода като мръсно петно. Ставам от леглото, прибирам го от пода — защо ми треперят ръцете? — загръщам се с него. Единият пантоф се е скрил под леглото, другия го намирам на площадката.
На върха на стълбите си поемам дъх. Въздухът е застоял. Дейвид е прав: трябва да проветрявам. Няма, но трябва.
Слизам по стълбите. На следващата площадка поглеждам наляво, после надясно, като че ли ще пресичам улица. В спалните е тихо, чаршафите на леглото ми са все още неоправени от нощта, прекарана с Бина. Нощта с Бина. Звучи мръсно.
Имам тежък махмурлук.
Слизам още един етаж и надничам в библиотеката, в кабинета. Къщата на Ръселови ми се пули насреща. Имам чувството, че ме следи, докато се движа.
Чувам го, преди да го видя.
И когато го виждам, той е в кухнята, пие вода от голяма стъклена чаша. Стаята е само сенки и стъкло, толкова сумрачна, колкото и светът зад прозореца.
Изучавам адамовата му ябълка, докато се мърда на шията му. Косата на тила му е сплескана; тънко бедро се подава под края на ризата. За миг затварям очи и си спомням това бедро в ръката ми, тази шия върху устните ми.
Когато ги отварям отново, той ме гледа, очите му тъмни и големи в сивата светлина.
— Голямо извинение излезе? — казва той.
Чувствам, че се изчервявам.
— Надявам се, че не те събудих. — Той вдига чашата. — Имах нужда само да си налея… Потеглям след минута. — Той изгълтва остатъка, слага чашата в мивката. Прекарва длан по устните си.
Не знам какво да кажа.
Той изглежда го усеща.
— Изчезвам — казва той и идва към мен. Стягам се, но той се е запътил към вратата. Отмествам се настрани, за да мине. Когато сме рамо до рамо, той обръща глава, казва с нисък глас:
— Не знам дали да кажа благодаря, или извинявай.
Гледам го в очите, търся думите:
— Не е голяма работа — гласът ми звучи дрезгаво — не се тревожи за това.
Той се замисля, кима:
— Май трябва да кажа извинявай.
Свеждам очи. Той минава покрай мен и отваря вратата:
— Тази вечер отивам извън града. Имам работа в Кънектикът. Ще се върна утре.
Не казвам нищо.
Когато чувам хлопването на вратата зад мен, издишам. На мивката напълвам чашата му с вода и я поднасям към устните си. Струва ми се, че отново усещам вкуса му.
Петдесет и седем
И така: СТАНА, КАКВОТО СТАНА.
Никога не съм харесвала този израз. Твърде е безотговорен. Но ето ме тук и фактът е налице:
СТАНА, КАКВОТО СТАНА.
С чаша в ръка се понасям към дивана, където откривам Пънч, свит върху възглавницата, размахващ опашка напред-назад. Сядам до него, закрепвам чашата между бедрата си и отпускам глава.
Като оставим етиката настрана — макар че това едва ли е етичен проблем, нали така? Секс с наемателя, бива ли все пак? Не мога да повярвам, че направихме, каквото направихме, в леглото на дъщеря ми. Какво би казал Ед? Сгърчвам се от ужас. Той няма никога да разбере, разбира се, но все пак. Все пак. Искам да запаля чаршафите. С понитата и всичко останало.
Къщата около мен диша, равномерните удари на стенния часовник са като слаб пулс. Стаята е потънала в сянка, в мъгливи тонове. Виждам себе си като призрак, отразен в телевизионния екран.
Какво щях да направя, ако бях героиня в някой от моите филми? Щях да изляза от вкъщи и да започна разследване като Тереза Райт в „Сянка на съмнение“. Или щях да извикам приятел, както Джими Стюарт в „Прозорец към двора“. Нямаше да вися тук с размъкнат халат и да се чудя какво да правя.
Синдром на заключения човек. Причините включват инсулт, мозъчна травма, множествена склероза, дори отравяме. Състоянието е неврологично, искам да кажа — не е психологическо. Но ето ме тук, абсолютно, буквално заключена, вратите затворени, и докато аз се свивам и крия от светлината, една жена бе наръгана оттатък градината и никой не забеляза, никой не разбра. Освен мен — моя милост, подпухнала от пиене, отлъчена от семейството, чукаща наемателя. Луда за съседите. Подигравка за ченгетата. Специален случай за доктора. Тъжен случай за физиотерапевтката. Инвалид. А не героиня. Не детектив.
Заключена отвътре. Заключена отвън.
По някое време ставам, тръгвам към стълбите, правя крачка, после втора. На площадката съм, готвя се да вляза в кабинета, когато я забелязвам. Вратата на килера е отворена. Съвсем малко, но все пак е открехната.
Сърцето ми спира за миг.
Защо се стряскам? Просто една отворена врата. Аз лично я отворих онзи ден. За Дейвид.
…Само че после я затворих. Щях да забележа, ако е била отворена, защото… току-що забелязах, че е отворена.