— Моля?
— Коя си ти? — най-после.
„Джейн“. Не е нейният глас, а гласът на продавача, викът му се донася иззад щанда и я почуква по рамото: „Средно лате за Джейн“.
Тя продължава да ме гледа вторачено, като че ли ще я ударя. Аз съм уважаван психолог, бих могла да й кажа, трябва да й кажа. А ти си лъжкиня и самозванка.
— Джейн — вика продавачът за трети път — вашето лате.
Тя се завърта, поема чашата, обвита в къдрав картонен пояс.
— Знаеш коя съм — казва ми тя.
За сетен път въртя глава:
— Познавам Джейн. Срещнах я. Видях я в дома й — гласът ми трепери, но е ясен.
— Това е моята къща, никого не си видяла.
— Видях я.
— Не си — казва жената.
— Аз…
— Казват, че си пияница. Казват, че си на лекарства.
Тя вече се движи, обикаля ме, както правят лъвиците. Аз се завъртам бавно с нея, за да я следя. Чувствам се като дете. Разговорите около нас са спрели, застинали; цари неловка тишина. С ъгъла на окото, в ъгъла на кафенето, виждам момчето на Такеда, все още седи до вратата.
— Ти наблюдаваш къщата ни. Ти ме следиш.
Клатя глава, напред и назад, бавно, глупаво.
— Това трябва да спре. Не можем да живеем така. Ти може и да можеш. Но ние не можем.
— Само ми кажи къде е? — прошепвам аз.
Направили сме пълен кръг.
— Не знам за кого и за какво говориш. И ще извикам полицията.
Тя се втурва покрай мен, блъска ме с рамо. В огледалото я виждам как излиза, маневрирайки между масите като че ли са шамандури.
Звънчето над вратата подрънква, когато я отваря, и пак — когато я хлопва зад гърба си.
Стоя там. В кафенето е тихо. Навеждам поглед към чадъра.
Затварям очи. Все едно че това, което е отвън, иска да влезе вътре. Чувствам се насилена, изпразнена. И отново нищо не научих.
Освен следното: тя не спореше с мен — или поне не само спореше с мен.
Мисля, че умоляваше.
Шейсет и две
— Д-р Фокс?
Глас, приглушен, точно зад мен. Ръка, нежна, на лакътя ми. Обръщам се, отварям единия клепач.
Момчето на Такеда.
Още не мога да си спомня името му. Затварям очи.
— Имате ли нужда от помощ?
Имам ли нужда от помощ? На двеста метра от вкъщи съм, олюлявам се в домашния си халат, стиснала съм плътно очи в средата на кафенето. Да, имам нужда от помощ. Кимвам с глава. Ръката му ме хваща по-здраво.
— Да минем оттук — казва той.
Той ме превежда през кафенето, чадърът се удря в столове и колена като пръчка на слепец. Тихото бърборене на кафенето ни заобикаля.
После звънчето дрънва и течението ме блъска в лицето, ръката му се спуска на кръста ми, побутва ме да мина през вратата.
Навън въздухът е неподвижен — не вали. Усещам го, че се навежда да вземе чадъра от ръката ми, но аз го дърпам настрани.
Ръката му се връща на лакътя ми. „Нека да ви изпратя до вас“ — казва той.
Докато вървим, той е обхванал здраво ръката ми като ремък за кръвно налягане. Представям си, че иска да усети как жужат артериите ми. Странно е да те ескортират така; кара ме да се чувствам стара. Искам да отворя очи, да видя лицето му. Не го правя.
Напредваме на пресекулки, момчето на Такеда се съобразява с моя ход; листата хрущят под краката ни. Чувам шума от кола, която минава отляво, стенейки. Някъде отгоре дърво ръси дъждовни капки върху главата, върху раменете ми. Чудя се дали жената е на тротоара пред нас. Представям си как обръща глава и ме вижда как се влача след нея.
Тогава:
— Родителите ми ми казаха какво се е случило — казва той. — Наистина съжалявам.
Кимам с глава, очите са все още затворени. Продължаваме да вървим.
— Предполагам, че от доста време не сте излизали от къщата?
Учудващо често напоследък, помислям си, но кимам отново.
— Е, почти стигнахме до вас. Виждам я.
Сърцето ми се стопля.
Нещо ме пляска по колената — осъзнавам, че е неговият чадър, закачен на ръката му.
— Извинявайте — казва той. Не си правя труда да отговарям.
Последния път, когато говорих с него — кога беше това? На Хелоуин, струва ми се, преди повече от година. Точно така: той отвори вратата, когато почукахме, аз и Ед в обичайните ни дрехи, Оливия, маскирана като камион на пожарната команда. Той й направи комплимент за костюма, пусна бонбони в раничката й. Пожела ни приятна обиколка. Толкова мило момче.
И ето ни сега, дванайсет месеца по-късно, той ме води по улицата към вкъщи, докато аз се влача в моя халат, затворила очи срещу целия свят.