— Тогава са започнали проблемите ви. Неспособността да излизате навън. Посттравматичният стрес. Което аз… какво да кажа, не мога дори да си го представя.
Боже, как се гърчех под луминесцентните болнични лампи; как се задушавах от паника в линейката. Как припадах при онези първи опити да изляза от вкъщи, един път, втори път и после още два пъти, докато едва успявах да се завлека обратно вътре накрая.
Заключих вратите.
Затворих прозорците.
И се заклех да стоя на закрито.
— Търсели сте безопасно място. Разбирам. Намерили са ви полузамръзнала. Минали сте през ада.
Ноктите ми се забиват в дланите.
— Д-р Филдинг каза, че понякога… ги чувате.
Стискам още по-силно очи, мъча се да стане още по-тъмно. Това не са… нали разбирате, халюцинации, бях му обяснила; просто от време на време искам да си представям, че са тук. Като механизъм за справяне. Знам, че прекаленото контактуване не е здравословно.
— И че понякога разговаряте с тях.
Усещам слънцето на гърба си. По-добре е да не се отдавате твърде често на тези разговори, беше ме предупредил той. Нали не искате да се превърнат в патерица.
— Бях малко объркан, защото по начина, по който говорехте, бях решил, че просто са на друго място. — Не изтъквам, че, технически погледнато, това е вярно. Повече нямам сила да се боря. Изпразнена съм като бутилка.
— Казахте ми, че сте разделени. Че дъщеря ви е с баща си.
Пак технически детайл. Толкова съм уморена.
— И на мен ми казахте същото. — Отварям очи. Сега светлината е заляла стаята, прогонвайки сенките. Петимата са подредени пред мен като шахматни фигури. Поглеждам Алистър.
— Казахте ми, че живеят някъде другаде — казва той и устните му се изкривяват. Не съм, разбира се. Никога не съм казвала, че живеят където и да било. Внимавам. Но вече няма значение. Нищо няма значение.
Литъл се протяга през плота, слага ръката си върху моята.
— Мисля, че сте минали през ужасни неща. Мисля, че наистина вярвате, че сте се срещнали с тази жена, така както вярвате, че говорите с Оливия и Ед.
Прави малка пауза преди последната дума, като че ли не е сигурен за името на Ед, или може би просто си дава време. Вглеждам се в очите му. Бездънни.
— Но това, което си мислите сега, не е реално — казва той, гласът му мек като сняг — и бих искал да не се занимавате повече с това.
Улавям се, че кимам. Защото е прав. Отидох твърде далече. Това трябва да спре, беше казал Алистър.
— Знаете, че имате хора, които държат на вас. — Ръката на Литъл е събрала пръстите ми в едно. Кокалчетата изпукват. — Д-р Филдинг. И вашата физиотерапевтка. — И, иска ми се да каже. И? — И… — за миг сърцето ми прескача; кой още го е грижа за мен? — …те искат да ви помогнат.
Свеждам поглед към плота, към ръката ми, сгушена в неговата. Гледам потъмнялото злато на брачната му халка. Гледам моята.
Сега е още по-тихо.
— Докторът каза… той ми каза, че лекарствата, които взимате, могат да предизвикат халюцинации.
И депресия. И безсъние. И спонтанно самозапалване. Но това не са халюцинации. Те са…
— И може това да е окей за вас. Знам, че и за мен щеше да е окей.
Норели си отваря устата:
— Джейн Ръсел…
Но Литъл вдига другата си ръка, без да отклонява поглед от мен, и Норели млъква.
— Ние проверихме — казва той — госпожата в две-нула-седем. Тя е, която твърди, че е. — Не питам откъде знаят. Вече не ме е грижа. Толкова, толкова съм уморена. — И тази жена, която мислите, че сте срещнали… мисля, че… не сте.
За моя изненада усещам, че кимам. Но тогава как…
Той обаче ме изпреварва:
— Казахте, че ви е помогнала да се приберете от улицата. Но може би вие самата… Може би… де да знам, ви се е присънило.
Ако сънувам, когато съм буден… Къде съм то чула това?
И мога да си го представя като на филм, в истински цветове: аз надигам тялото си от плочите, изкатервам входните стъпала. Влача се през вестибюла, в къщата. Мога почти да си го спомня.
— И казвате, че е била тук, играла е шах с вас и ви е нарисувала картина. Но отново…
Да, отново. О, Боже. Виждам всичко отново: бутилките; тубичките с хапчета; пешките, цариците, напредващите черно-бели армии — ръцете ми, протягащи се над дъската, кръжащи, като хеликоптери. Пръстите ми, оцапани с мастило, стискат писалката. Бях упражнявала този подпис, нали така, драскайки името й на вратата на душа, между парата и пръските, буквите кървяха надолу по стъклото, изчезвайки пред очите ми.