- Всичко наред ли е? - попита тихо тя.
- Да, съвсем. Просто за мое спокойствие.
- Познаваш ли този човек?
Доби се замисли.
- Никога не съм го виждал.
- Е, тази вечер определено навакса за изгубеното време. Наблюдаваше го така, сякаш крои да ти отмъкне всички прибори.
- Не ми хареса, това е. Без причина.
- Да се обадим ли в полицията?
- И какво ще им кажем? Че някой е седял тук и е чел поезия? Доколкото ми е известно, не е противозаконно. Просто съм неспокоен. С възрастта човек става по-подозрителен. Тръгвай, моето момиче. Работното ти време свърши, а съм твърде беден, за да плащам извънредни.
Лейла взе палтото и чантата си от стаичката на персонала и излезе заедно с Карлос и Корби през задната врата.
- Мислиш ли, че беше педал? - попита Корби.
- Кой?
- Онзи, британецът. Беше облечен като педал, пък и тази поезия...
- Божичко, Корби, толкова си...
Доби затвори вратата след тях и Лейла чу щракването на ключа. Докато излезе от паркинга след „Доджа“ на Корби, следвана от пикапа на Карлос, в заведението вече беше тъмно. Първо стигнаха до къщата на Корби; Лейла и Карлос изчакаха, докато тя се прибере, и продължиха още една миля нататък до дома на Патън. Лейла спря, слезе и се приближи до Карлос.
- Притеснявам се за Доби.
Карлос беше на крака от десет часа, а на другата сутрин бе първа смяна. Мечтаеше си само за леглото, но харесваше Лейла, а Доби - още повече.
- Ако кажеш, ще отида да го проверя.
- Благодаря ти.
Лейла се върна при колата си, паркира я и се отправи към входа. Едва когато вратата се затвори зад гърба ѝ, Карлос обърна пикапа и се върна в заведението.
4
Паркър и Луис си тръгнаха заедно от бара. Луис бе слязъл пеша от апартамента си до брега, но не беше в настроение да се качва нагоре.
Бяха последните клиенти на заведението и улиците бяха сравнително пусти, като се изключи някоя и друга кола по „Къмършъл“.
- Затопля се - отбеляза Луис и действително имаше разлика дори за краткото време, което бяха прекарали вътре. Паркър чуваше капчука от покривите наоколо.
- Зимата свърши.
- Просто ей така?
- Просто ей така.
Колата на Паркър беше до бордюра, но на паркинга пред заведението имаше още един автомобил: нов пикап „Шевролет Силверадо“, силно тунингован, с огромни гуми и голяма кутия в багажника. В страната - и дори в щата - имаше места, чийто терен оправдаваше притежанието на подобна машина, но беше очевидно, че този конкретно не изпълнява функциите на работен кон. Самото му съществуване беше акт на самохвалство и опит за сплашване. И за да няма ни най-малко съмнение за намеренията на собственика му, на страничните огледала се ветрееха две малки флагчета на Конфедерацията, а на задното стъкло беше изрисувано едно по-голямо. Пикапът се виждаше от мястото, където седяха в бара, но не беше на никой от клиентите. Паркър беше забелязал, че автомобилът непрекъснато привличаше вниманието на Луис, въпреки че изражението му оставаше неразгадаемо.
- По колко вървят тези според теб? - попита Луис.
- Бих казал трийсет бона за базовия модел, но това чудовище е далеч от него. Предполагам, шейсет-седемдесет преди тунинга и пет кинта за знаменцата.
- Страшна работа е да парадираш с простотията си.
- Човек може да направи чудеса с пет кинта.
Добре, южняшка му работа. Само не разбирам какво прави
тук.
- Глупостта не знае граници.
- Мислиш, че е от глупост?
- Не, мисля, че е човек, който смята деня си за добър, ако е успял да сговни деня на някой друг.
Това не беше първото такова знаме, което Паркър виждаше напоследък, и знаеше, че няма да бъде последното. Не беше толкова наивен да вярва, че гневът и нетолерантността са нещо ново за щата, но не си спомняше някога да са се носили толкова гордо и открито като медали за храброст. Фанатизмът и омразата набираха нови сили.
- Дойде времето на тънещите в мрак и невежество - каза Луис.
- Сигурно си прав, но точно този не си струва да го чакаме.
- Познаваш ли го?
- Не, само типажа. Да изтърпиш да ги слушаш, е все едно да си натикаш бодлива тел в ушите.
Луис огледа пустата улица.
- Ей сега се връщам - каза той.
- Да паля ли колата?
- Бих казал, че е препоръчително.
Паркър тръгна. „Мустангът“ му чакаше зазимен да се запролети, а сега шофираше сребрист „Таурус“ от 2009-а - един от двата безлични автомобила, които използваше в случаите, когато работата му изискваше дискретност. Мразеше тауруса и вече беше решил да го смени с нещо поне малко по-непрактично, но тази вечер се радваше, че го има. Понякога на самия него му беше трудно да си спомни как изглежда колата му, така че се съмняваше някой друг да я е запомнил. Качи се на волана, запали двигателя и зачака. Две минути по-късно Луис отвори вратата и се качи. В дясната си ръка въртеше малко флагче на Конфедерацията.