Интересът, който не мога да превъзмогна спрямо този необикновен човек, ме накара да разпитам сър Пърсивъл за миналото му.
Но сър Пърсивъл или знае твърде малко, или не желае да ми го каже. Той и графът се запознали преди много години в Рим при онези опасни обстоятелства, за които вече споменах. Оттогава са непрекъснато заедно в Лондон, в Париж и във Виена, но в Италия — никога; и тъй, колкото и да е странно, графът от години не е пресичал границите на родната си страна. Може би е жертва на някакво политическо преследване? Във всеки случай, както изглежда, патриотизмът му не го оставя на мира и той изпитва силното желание да влезе във връзка с всеки свой съотечественик, който се намира в Англия. Вечерта при пристигането си попита на какво разстояние се намираме от най-близкия град и дали не сме чували за някой италианец, който да живее случайно там. Несъмнено си пише с хора от Европа, защото писмата му пристигат с най-различни марки по тях; а тази сутрин видях едно, сложено на неговото място върху масата за закуска, с голям, като че ли служебен печат. Може би поддържа писмена връзка със своето правителство. Това обаче трудно може да се съчетае с другото ми предположение, че е политически изгнаник.
Оказа се, че твърде много съм написала за граф Фоско! И какво заключаваме от всичко това? — би попитал клетият, скъп мистър Гилмор по своя невъзмутим делови начин. Само мога да повторя, че с положителност изпитвам, дори при такова кратко познанство, странна, полуохотна, полунеохотна симпатия към графа. Той, изглежда, ми оказва същото силно влияние, което очевидно упражнява и върху сър Пърсивъл. Колкото непринуден и дори груб понякога да е в държането си към своя дебел приятел, сър Пърсивъл въпреки всичко се бои, както ясно мога да видя, да изнесе каквато и да е сериозна обида на графа. Чудя се дали и аз се страхувам? Но все пак съм сигурна, че досега не съм срещала мъж, за който бих съжалявала повече, ако ми стане враг! Chi sa? — както би могъл да каже граф Фоско на родния си език. Кой знае?
Шестнадесети юни. — Нещо, което мога да запиша извън собствените си мисли и впечатления. Днес пристигна посетител — напълно непознат за Лора и мен и очевидно съвсем неочакван от сър Пърсивъл.
Всички обядвахме в стаята с новата остъклена врата, която се отваря към терасата, и графът (който поглъща сладкиши така, както не съм виждала да ги поглъща друго човешко същество с изключение на момичетата от пансионите) току-що ни бе развеселил, като поиска сериозно четвъртото парче торта, когато прислужникът влезе, за да съобщи за посещението.
— Мистър Мериман пристигна току-що, сър Пърсивъл, и желае да ви види незабавно.
Сър Пърсивъл се сепна и погледна към слугата с явна тревога.
— Мистър Мериман! — повтори той, сякаш си мислеше, че собствените му уши го лъжат.
— Да, сър Пърсивъл — мистър Мериман от Лондон.
— Къде е?
— В библиотеката, сър Пърсивъл.
Той стана от масата в мига, в който чу този отговор, и излезе бързо от стаята, без да каже ни дума на някого от нас.
— Кой е мистър Мериман? — попита Лора, обръщайки се към мен.
— Нямам никаква представа — бе всичко, което можах да кажа в отговор.
Графът бе изял четвъртото си парче торта и бе отишъл до една странична маса да се занимава със злобното си какаду. Той се обърна към нас с птицата, кацнала на рамото му.
— Мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — съобщи той спокойно.
Адвокатът на сър Пърсивъл. Това бе съвсем пряк отговор на Лориния въпрос и все пак, при дадените обстоятелства, не бе задоволителен. Ако мистър Мериман бе специално извикан от своя клиент, не би имало нищо чудно в това, че той напуска града, за да се отзове на неговото повикване. Но когато един адвокат изминава пътя от Лондон до Хампшър, без да са го викали, и когато пристигането му в дома на клиента сериозно изненадва самия клиент, спокойно може да се предположи, че правният съветник е приносител на много важни и неочаквани новини, които могат да бъдат добри или лоши, но и в двата случая не са от обикновен, всекидневен характер.
Лора и аз останахме в мълчание на масата около четвърт час или повече, очаквайки евентуалното бързо завръщане на сър Пърсивъл, като се чудехме тревожно какво се е случило. Нямаше никакви признаци за връщането му и ние станахме, за да си вървим.