— Кой е бил според теб този господин? — запитах я.
— Някой, който предявява сериозни искове спрямо сър Пърсивъл — отговори тя. — И който е причината за днешното посещение на мистър Мериман.
— Знаеш ли нещо за тези искове?
— Не, не зная никакви подробности.
— Лора, нали няма да подпишеш нищо, без най-напред да го прочетеш?
— Естествено, че не, Мариан. Ще направя всичко, което е безопасно и честно, за да му помогна — за да бъде твоят и моят живот, скъпа моя, колкото се може по-лесен и по-щастлив. Но няма да направя в неведение нещо, от което някой ден бихме могли да изпитваме срам. Да не говорим повече за това. Ти си с шапка — какво ще кажеш, ако прекараме следобеда в мечти, разхождайки се наоколо?
Излязохме от къщата и се насочихме към най-близката сянка.
Като прекосявахме откритото пространство между дърветата, видяхме граф Фоско, който се разхождаше бавно напред-назад по тревата, изложен изпяло на слънчевото великолепие на горещия юнски следобед. Носеше широка сламена шапка с виолетова панделка. Синя риза с богата бродерия отпред покриваше огромното му тяло, пристегната с широк, яркочервен кожен колан там, където някога е била талията му. Панталоните му също бяха украсени при глезените с бяла бродерия, а на краката си носеше лилави чехли от марокен. Пееше известната ария на Фигаро от „Севилският бръснар“ с игрив леещ се глас, който може да бъде чут само от гърлото на италианец, акомпанирайки си на концертино, като размахваше възторжено ръце и въртеше и обръщаше главата, си изящно, подобно на някаква дебела санта Чичилия, облечена в мъжки дрехи. „Фигаро qua! Фигаро la! Фигаро su! Фигаро qiu!“ — пееше графът, като разтягаше жизнерадостно концертиното и ни се кланяше откъм едната страна на инструмента с въздушната грациозност и елегантност на самия Фигаро, когато е бил на двадесет години.
— Повярвай ми, Лора, този човек знае нещо за затрудненията на сър Пърсивъл — казах аз, когато отвърнахме на поздрава на графа от безопасно разстояние.
— Какво те кара да мислиш така? — попита тя.
— Как иначе щеше да знае, че мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — отговорих аз. — Освен това, когато излизах подир вас от трапезарията, той ми каза, без да съм го попитала каквото и да е, че нещо се е случило. Бъди сигурна, че знае повече от нас.
— Ако знае, не му задавай никакви въпроси. Не му се доверявай.
— Ти, изглежда, го ненавиждаш по най-категоричен начин, Лора. Какво е казал или направил, за да се обясни това твое отношение?
— Нищо, Мариан. Напротив, той бе изтъкан от любезност и внимание по пътя за насам и на няколко пъти обузда гневните изблици на сър Пърсивъл, показвайки изключителна деликатност към мен. Може би не го обичам, защото има много по-голямо влияние върху съпруга ми от мен. Може би гордостта ми е накърнена от това, че съм му задължена за намесата му. Зная само, че наистина ми е неприятен.
Останалата част от деня и вечерта преминаха спокойно. Двамата с графа играхме шах. Първите две игри той учтиво ме остави да го победя, но после, когато видя, че го разкрих, ми се извини и ме матира за десет минути. През цялата вечер сър Пърсивъл ни веднъж не спомена за посещението на адвоката си, но това събитие или нещо друго бяха предизвикали изключително положителна промяна у него. Беше така учтив и мил с всички нас, както някога в дните на неговото изпитание в Лимъридж, и проявяваше такова учудващо внимание и любезност към съпругата си, че дори накара ледената мадам Фоско да го погледне със сериозна изненада. Какво означава това? Мисля, че се досещам — боя се, че и Лора се досеща, — и съм сигурна, че граф Фоско знае. Залових сър Пърсивъл да поглежда към него, търсейки одобрение не един път в течение на вечерта.
Седемнадесети юни. — Ден на събития. Най-горещо се надявам, че няма да ми се наложи да добавя — ден и на нещастия.
По време на закуската сър Пърсивъл запази мълчание, както и предишната вечер, по въпроса за тайнственото „споразумение“ (както го нарече адвокатът), надвиснало над нас. Един час по-късно обаче той влезе внезапно в стаята за утринни занимания, където двете със съпругата му, с шапки на главите, чакахме мадам Фоско да се присъедини към нас, и попита за графа.
— Тъкмо го чакаме да дойде — казах аз.
— Работата е там — продължи сър Пърсивъл, ходейки нервно из стаята, — че искам Фоско и жена му да дойдат в библиотеката за една обикновена делова формалност и искам и вие, Лора, също да дойдете за минутка. — Той спря и, изглежда, за първи път забеляза, че сме облечени в дрехите си за разходка. — Прибирате ли се — запита, — или тъкмо излизате?