— Бяхме решили всички да отидем тази сутрин до езерото — каза Лора. — Но ако имате нещо да предложите…
— Не, не — отговори той припряно. — Моята работа може да почака. Можем да я свършим и слея като обядваме. Отивате към езерото, значи? Добра идея. Нека прекараме една ленива сутрин — ще се присъединя към компанията ви.
Поведението му не можеше да заблуди никого, дори ако необичайната за него готовност да подчини плановете си на удобствата на другите успееше да ни заблуди. Той очевидно изпита облекчение, намирайки предлог да забави деловата формалност в библиотеката, за която бе споменал. Сърцето ми се сви, когато направих неизбежното заключение.
В този момент графът и съпругата му се присъединиха към нас. Тя носеше бродираната кесия за тютюн на съпруга си и запас от хартия в ръката си за вечните цигари. Джентълменът, облечен, както винаги, с блузата и със сламената шапка на глава, държеше малката пагода-клетка с любимите си бели мишки, усмихваше им се, усмихваше се и на нас с такава ласкава дружелюбност, на която бе невъзможно да се устои.
— С вашето любезно позволение — каза графът, — ще взема това мое малко семейство — моите клети, мънички, безобидни, красиви мишленца — да се поразходи заедно с нас на чист въздух. В къщата има кучета и аз не мога да изоставя белите дечица на произвола на кучетата. Не, никога!
Той зацвърча бащински на малките си бели деца през пръчиците на пагодата и всички тръгнахме за езерото.
В горичката сър Пърсивъл ни остави. Той винаги се отделя от спътниците си при такива случаи, което, изглежда, се дължи на неспокойния му нрав и винаги когато остава сам, започва да си дялка нови бастуни. Като че ли му доставя удоволствие просто да реже и подкастря тояги. Къщата е пълна с бастуни, негова направа, с нито един от които не излиза повторно. След като ги е използувал веднъж, интересът му към тях изчезва и единственото, за което мисли, е да си направи други.
При стария навес за лодки той отново се присъедини към нас. Ще предам последвалия, след като заехме местата си, разговор, точно както протече. Това е важен разговор, що се отнася до мен, защото ме накара да се усъмня във влиянието, което граф Фоско упражнява върху мислите и чувствата ми, и ме настрои да му оказвам в бъдеще колкото се може по-категорична съпротива.
Навесът за лодки бе достатъчно голям, за да ни побере всичките, но сър Пърсивъл остана навън да подкастря с джобно ножче последния си бастун. За нас, трите жени, имаше достатъчно място на голямата скамейка. Лора извади ръкоделието си, а мадам Фоско започна да свива цигарите. Аз, както винаги, нямах какво да правя. Ръцете ми винаги са били и ще бъдат непохватни като на мъж. С добродушно изражение графът придърпа един стол, твърде малък за неговите размери, и се настани на него, запазвайки равновесие, като се опря на стената на навеса, която заскърца и застена под тежестта му. Той постави пагодата на скута си и пусна мишките, както винаги, да пълзят по него. Те са красиви, невинни на вид малки същества, но когато ги гледам да пъплят по човешкото тяло, изпитвам неприятно усещане. То неволно ме кара да потръпвам нервно и извиква у мен ужасната мисъл за умиращи в затворите мъже, където, несмущавани от никого, пълзящите обитатели на тъмницата са ги превърнали в своя плячка.
Утринта беше ветровита и облачна и от бързите смени на сянка и слънце над повърхността на езерото гледката беше дваж по-пуста, зловеща и мрачна.
— Някои хора наричат това живописно — каза сър Пърсивъл, сочейки простора с незавършения си още бастун. — Аз го наричам неприятно петно върху земята на собственика. По времето на прадядо ми езерото е стигало дотук. Вижте го сега! Никъде не е по-дълбоко от четири фута и е цялото на локви и гьолове. Хубаво би било, ако можех да го пресуша и засадя цялото. Моят управител (един суеверен идиот) твърди, че върху езерото има проклятие, точно както върху Мъртво море. Вие какво мислите, Фоско? Изглежда съвсем като място за убийство, нали?
— Добри ми Пърсивъл — възрази графът. — Какво ви казва вашият здрав английски разсъдък? Много е плитко, за да се скрие тялото, и навсякъде има пясък, по който ще останат стъпките на убиеца. Това е, общо взето, най-неподходящото място за убийство, което някога са виждали очите ми.
— Глупости — отвърна сър Пърсивъл и започна ожесточено да дялка бастуна си. — Знаете какво имам пред вид. Пейзажът е мрачен, мястото е изолирано. Ако искате да ме разберете — добре, ако не — няма да се главоболя да ви обяснявам.
— А защо не — запита графът, — когато всеки би могъл да обясни мислите си с две думи? Ако някой глупак се готви да извърши убийство, вашето езеро е първото място, което ще избере. Ако някой умен човек се готви да извърши убийство, то е последното място, на което би се спрял. Това ли имахте пред вид? Ако е така, получихте неговото и своето обяснение. Приемете го, Пърсивъл, с благословията на добрия ви Фоско.