— Чие беше кучето? — попита сър Пърсивъл. — Да не е било от моите?
— Опита ли се да спасиш клетото създание? — обади се Лора. — Нали се опита да го спасиш, Мариан?
— Да — отвърнах. — Икономката и аз направихме всичко възможно, но кучето беше смъртно ранено и умря в ръцете ни.
— Чие беше кучето? — настоя сър Пърсивъл, повтаряйки въпроса си малко раздразнено. — От моите ли беше?
— Не, не беше от вашите.
— Чие беше тогава? Икономката знаеше ли?
Думите на икономката относно желанието на мисис Катърик да се запази в тайна от сър Пърсивъл посещението й в Блакуотър Парк изплуваха в паметта ми в мига, когато той зададе последния въпрос, и аз се подвоумих дали да отговоря; но в силното си желание да успокоя общата тревога безразсъдно бях отишла твърде напред, за да се отдръпна сега, без да поема риска да събудя подозрение, което само би влошило положението. Нищо друго не ми оставаше, освен да отговоря веднага, без да мисля за последиците.
— Да — рекох. — Икономката знаеше. Каза ми, че било кучето на мисис Катърик.
До този момент сър Пърсивъл стоеше заедно с граф Фоско в далечния край на навеса, а аз разговарях с него от вратата. Но щом чу да произнасям името на мисис Катърик, той се изправи лице в лице срещу ми.
— Как е разбрала икономката, че това е кучето на мисис Катърик? — запита той и втренчи намръщен, но изпълнен с интерес и внимание поглед в мен, което донякъде ме ядоса и донякъде ме стресна.
— Знаела е — казах спокойно, — защото мисис Катърик е водела кучето със себе си.
— Водела го е със себе си? Къде го е водела със себе си?
— В този дом.
— Какво, по дяволите, е търсила мисис Катърик в този дом?
Начинът, по който зададе въпроса, бе дори по-обиден от езика, с който го изрази. Показах, че осъзнавам липсата на елементарна учтивост в поведението, му, като мълчаливо му обърнах гръб.
Точно тогава Фоско сложи убедителната си ръка на рамото му и мелодичният графски глас се намеси успокояващо:
— Кротко, добри ми приятелю, кротко!
Сър Пърсивъл се извърна с израз на най-голямо раздразнение. Графът само се усмихна и повтори успокоителната молба:
— Кротко, добри ми приятелю, кротко!
Сър Пърсивъл се поколеба, пристъпи няколко крачки след мен и за мое голямо учудване поиска извинение.
— Моля да ми простите, мис Халкъм — каза той. — Напоследък не се чувствувам добре и се страхувам, че съм станал избухлив. Но бих искал да знам какво би могла да търси тук мисис Катърик? Кога е идвала? Само икономката ли се е видяла с нея?
— Само тя — отговорих, — доколкото ми е известно. Графът отново се намеси.
— В такъв случай защо да не разпитаме икономката? — предложи той. — Защо веднага да не се обърнем към извора на информацията Пърсивъл?
— Съвсем правилно — каза сър Пърсивъл. — Разбира се, че икономката е първата, която трябва да разпитаме. Изключително глупаво от моя страна да не се сетя сам.
С тези думи той веднага ни остави, за да се върне в къщата.
Причината за намесата на графа, която ме озадачи първоначално, излезе наяве, щом сър Пърсивъл си обърна гърба. Той ми зададе куп въпроси относно мисис Катърик и повода за посещението й в Блакуотър Парк, което едва ли можеше да направи в присъствието на приятеля си. Отговарях му кратко, доколкото позволяваха границите на учтивостта, защото вече бях взела категоричното решение да не допускам никаква размяна на поверителни откровения между граф Фоско и себе си. Лора обаче несъзнателно му помогна да извлече цялата информация, като сама задаваше въпроси, така че не ми оставаше нищо друго, освен да й отговарям, защото иначе щях да приема твърде незавидната и невярна роля на хранилище на тайните на сър Пърсивъл. Всичко завърши с това, че след около десет минути граф Фоско вече знаеше толкова, колкото и аз за мисис Катърик и събитията, свързали ни така странно с дъщеря й Ан — от времето, когато Хартрайт се срещна с нея, до днес.
Ефектът на казаното от мен върху него бе в едно отношение доста любопитен.
Макар и да познава сър Пърсивъл отблизо и да е свързан, както изглежда, с личните му дела, той несъмнено е също толкова далеч от истинската история на Ан Катърик, колкото съм и аз. Неразрешената тайна, отнасяща се до тази нещастна жена, сега изглежда в моите очи два пъти по-подозрителна поради пълната ми убеденост, че сър Пърсивъл е скрил ключа към нея и от най-задушевния си приятел. Бе невъзможно да се изтълкува погрешно жадното любопитство в погледа и поведението на графа, докато поглъщаше алчно всяка дума, отронила се от устните ми. Има различни видове любопитство, зная, но не може да се обърка любопитството, породено от абсолютната изненада: ако някога съм го срещала в живота си, то бе изписано върху лицето на графа.