Той се поклони отново, отстъпи назад няколко крачки и оттегли съвестта си от нашето общество така учтиво, както и ни я бе представил.
Колкото почтени и основателни да бяха скрупулите на графа, начинът, по който ги изрази, увеличи още повече нежеланието ми да участвувам в историята с подписите. Друго съображение, по-маловажно от загрижеността ми за Лора, въобще не би ме склонило дори да присъствувам. Но само един поглед към тревожното лице на сестра ми бе достатъчен да реша: по-добре да рискувам всичко, отколкото да я изоставя.
— С готовност ще остана в стаята — казах аз. — И ако не открия причина за някакви угризения на съвестта, може да разчитате на мен като свидетел.
Сър Пърсивъл ме изгледа, остро, сякаш се готвеше да каже нещо. Но в този момент мадам Фоско привлече вниманието му, като стана от мястото си. Тя бе уловила погледа на съпруга си и очевидно бе получила нареждане да напусне стаята.
— Няма нужда да излизате — каза сър Пърсивъл.
Мадам Фоско погледна отново, за да получи нареждания, получи ги, заяви, че предпочита да ни остави да си свършим работата, след което излезе с решителна крачка. Графът запали цигара, върна се при цветята на прозореца и започна да издухва малки струйки дим към листата, изпълнен от страстното желание да унищожава паразитите.
Междувременно сър Пърсивъл отключи един шкаф под библиотеката и извади от него пергамент, сгънат, няколко пъти по дължина. Той то постави на масата, откри само последната сгъвка, като сложи ръката си върху останалата част. Върху това, което се виждаше, имаше само няколко цветни печата, ударени тук и там. Изписаните редове оставаха скрити в нагънатото под ръката му. Лора и аз се спогледахме. Лицето й беше бледо, но не изразяваше нерешителност или страх.
Сър Пърсивъл натопи едно перо в мастилото и го връчи на съпругата си.
— Подпишете се там — каза той, посочвайки мястото. — Вие и Фоско ще подпишете след това, мис Халкъм, срещу тези два печата. Елате тук, Фоско! Не може да свидетелствувате при слагането на един подпис, като блеете през прозореца и димите срещу цветята.
Графът хвърли цигарата и се присъедини към нас, пъхнал небрежно ръце в аления колан на ризата си, с поглед, втренчен в лицето на сър Пърсивъл. Лора, която бе от другата страна на съпруга си, с перодръжка в ръка, също го гледаше. Той стоеше между тях, затискайки здраво сгънатия документ върху масата, и хвърляше погледи към мен, а на лицето му бе изписана такава злокобна смесица от подозрение и неудобство, че изглеждаше много повече затворник на подсъдимата скамейка, отколкото като почтен господин в собствения си дом.
— Подпишете там — повтори той, като се обърна към Лора и посочи пак мястото върху документа.
— Какво е това, което трябва да подпиша? — запита тя тихо.
— Нямам време да обяснявам — отговори той. — Двуколката е пред вратата и трябва веднага да тръгвам. А дори и да имах време, не бихте разбрали. Това е един съвсем формален документ, пълен с юридически термини и други такива неща. Хайде, хайде! Сложете си подписа и да свършваме.
— Аз несъмнено трябва да зная какво подписвам, сър Пърсивъл, преди да сложа името си!
— Глупости! Какво общо имат жените с деловите въпроси? Казвам ви отново — нищо няма да разберете.
— Във всеки случай нека се опитам да го разбера. Когато мистър Гилмор уреждаше делови въпроси, свързани с мен, той най-напред ми обясняваше и аз винаги го разбирах.
— Не се съмнявам, че го е правил. Той беше ваш слуга и е бил длъжен да дава обяснения. Аз съм ви съпруг и не съм длъжен. Колко още възнамерявате да ме държите тук? Казвам ви отново — няма време за никакво четене — двуколката чака пред вратата. Веднъж за винаги — ще подпишете ли, или не?