Или може би… Не! Доста противно е да усещам как в съзнанието ми се оформя това трето предположение. Бих предпочела да не се сблъсквам с него черно на бяло.
Почти изпитвам страх от утрешния ден — толкова много неща зависят от моята дискретност и самообладание. Във всеки случай има две предпазни мерки, които няма да забравя. Трябва внимателно да продължа да играя ролята на приятелски настроена към графа и трябва да бъда нащрек, когато пристигне тук пратеникът от кантората с отговора на писмото ми.
V
Седемнадесети юни. — Когато часът за вечеря ни събра отново, граф Фоско беше в традиционното си отлично настроение. Той правеше всичко възможно да ни забавлява, като че ли бе решил да изтрие от паметта ни спомена за случилото се следобеда в библиотеката. Живи описания на странствуванията му, забавни анекдоти за бележити личности, е които се бе срещал в чужбина, остроумни сравнения между социалните обичаи на различните народи, безразборно подкрепени с примери от поведението на мъже и жени от цяла Европа, смехотворни признания за невинните лудории на собствената му младост, когато е диктувал модата в някакъв второстепенен италиански градец и пишел нелепи стихове по френски образец за един второстепенен италиански вестник — всичко туй се лееше така леко и весело от устните му и разбуждаше разностранното ни любопитство и интереси така прямо и деликатно, че Лора в аз го слушахме с не по-малко внимание и — колкото в нелогично да изглежда — обожание от самата мадам Фоско. Жените могат да устоят на любовта, славата, външния вид и парите на един мъж, но те не могат да устоят на езика му, когато той знае как да си служи е него.
След вечерята, докато благоприятното впечатление, което бе породил, у нас, все още живееше в съзнанието ни, графът скромно се оттегли да чете в библиотеката.
Лора предложи да се поразходим, за да се насладим на завършека на една дълга вечер. Елементарната учтивост налагаше да поканим мадам Фоско да се присъедини към нас, но този път тя очевидно бе получила предварително своите нареждания и най-любезно ни помоли да я извиним.
— Графът вероятно ще има нужда от цигари — отбеляза тя, за да се оправдае, — а само аз ги правя така, както той ги обича.
Студените й сини очи почти се стоплиха, докато изричаше тези думи — тя наистина изглеждаше горда, че е този действен фактор, чрез който нейният повелител и господар се успокояваше с тютюневия дим!
Излязохме с Лора сами.
Вечерта бе мрачна и тежка. Във въздуха се носеше дъх на унилост; цветята в градината бяха клюмнали, а земята бе попукана и суха. Западното небе, така както го виждахме над смълчаните дървета, имаше бледожълт оттенък, а слънцето залязваше, обвито в лека омара. Идеше дъжд — сигурно щеше да завали с падането на нощта.
— Накъде ще вървим? — попитах аз.
— Към езерото, Мариан, ако искаш — отговори тя.
— Изглеждаш необяснимо привързана към това езеро, Лора.
— Не, не към езерото, а към пейзажа около него. Пясъкът, степта, покрита с пирен, и боровите дървета са единствените неща, напомнящи ми за Лимъридж, които откривам в това огромно пространство. Но ако предпочиташ, можем да вървим и в друга посока.
— Нямам любими пътеки в Блакуотър Парк, моя обич. За мен всичките са еднакви. Да отидем към езерото — там, на откритото, може да ни се види по-прохладно.
Преминахме през сенчестата горичка в мълчание. Тежестта на вечерния въздух подтискаше и двете ни, затова, когато стигнахме до навеса с лодките, с радост седнахме вътре да си починем.
Бяла мъгла висеше ниско над езерото. Гъстата кафява линия на дърветата на отсрещния бряг се открояваше над него като миниатюрна гора, плаваща в небето. Песъчливата земя, която се спускаше полегато надолу от мястото, където седяхме, чезнеше загадъчно в най-близките пластове на мъглата. Тишината бе ужасяваща. Никакво шумолене на листа — никакъв птичи глас в гората — никакъв крясък от водните пернати, обитаващи невидимото езеро. Дори жабите не крякаха тази нощ.
— Много е пусто и неприветливо — каза Лора. — Но тук сме повече сами, откъдето и да е другаде.
Тя говореше тихо и гледаше тази пустош от пясък и мараня с втренчен, замислен поглед. Виждах, че съзнанието й е твърде ангажирано, за да изпита мрачното въздействие на околната гледка, което вече бе успяло да ме обземе.
— Мариан, обещах да ти кажа истината за моя брачен живот, вместо да те оставям сама да правиш догадки — започна тя. — Тази тайна е първата, която съм имала от теб, скъпа моя, и аз взех твърдото решение да бъде и последната. Мълчах, както знаеш, заради теб и може би малко и заради себе си. Много е трудно за една жена да признае, че мъжът, комуто е отдала целия си живот, изцяло нехае за този дар. Ако ти самата беше омъжена, Мариан, и особено ако бе омъжена щастливо, щеше да ме разбереш както никоя друга жена, колкото и мила и искрена да е тя.