— Предпочитам да не го споменавам никога вече — отговори тя, — отколкото дори и за миг да ти причинявам болка.
— Говоря в твой интерес и заради теб — замолих я аз. — Ако съпругът ти те чуе…
— Не би се учудил, ако ме чуеше.
Тя изрече този странен отговор с примирение и студенина. Промяната в държането й в този момент ме слиса почти толкова, колкото и самият отговор.
— Не би се учудил! — повторих аз. — Лора, опомни се, плашиш ме!
— Това е вярно — рече тя, — исках да ти го кажа днес, когато бяхме в стаята ти. Моята единствена тайна, когато му открих сърцето си в Лимъридж, беше безобидна тайна, Мариан — самата ти го каза. Не му казах само името, но той го научи.
Чух я, но не можех да проговоря. Последните й думи бяха убили и малката надежда, която все още живееше в мен.
— Това стана в Рим — продължи тя, по-хладнокръвна и спокойна в изтощението си от всякога. — Бяхме на един малък прием, даван за англичаните от някакви приятели на сър Пърсивъл — мистър и мисис Маркланд. Мисис Маркланд е известна с голямото си умение да рисува и някои от гостите настояха да покаже рисунките си. Ние всички им се възхитихме, но нещо, което казах, привлече вниманието й към мен. „Навярно вие самата рисувате?“ — попита тя. „Някога рисувах по малко — отговорих й, — но сега вече се отказах.“ — „Ако някога сте рисували — каза тя, — може отново да се заловите с това в бъдеще и в такъв случай бих искала да ми позволите да ви препоръчам учител.“ Не отговорих нищо — ти знаеш защо, Мариан, и се опитах да сменя темата. „Имала съм най-различни учители — продължи тя, — но най-добрият, най-интелигентният и най-внимателният беше един мистър Хартрайт. Ако някога отново се заемете да рисувате, непременно опитайте с него. Той е млад човек, скромен и добре възпитан — сигурна съм, че ще го одобрите.“ Представи си как тези думи бяха отправени към мен публично в присъствието на непознати хора, поканени да се запознаят с младоженците! Направих всичко, за да се овладея — не казах нищо и се загледах в рисунките. Когато се осмелих отново да вдигна глава, моите очи и очите на съпруга ми се срещнаха и от погледа му разбрах, че лицето ми ме е издало. „Ще обсъдим въпроса за мистър Хартрайт — каза той, като ме гледаше през цялото време, — когато се завърнем в Англия. Съгласен съм с вас, мисис Маркланд — мисля, че лейди Глайд непременно ще го хареса.“ Той наблегна на последните думи, при което страните ми пламнаха и сърцето ми заби така, сякаш щеше да ме задуши. Нищо повече не бе казано. Прибрахме се рано. Той мълча, докато се връщахме с каретата в хотела. Помогна ми да сляза и както обикновено ме последва нагоре по стълбите. Но в мига, когато се озовахме във всекидневната, заключи вратата, блъсна ме в едно кресло и застана над мен с ръце върху раменете ми. „От мига, когато онази сутрин направихте дръзкото си признание в Лимъридж — каза той, — исках да узная кой е мъжът и го разбрах тази вечер от лицето ви. Това е учителят ви по рисуване и името му е Хартрайт. Ще се каете за това и двамата, докато сте живи. Сега си лягайте и го сънувайте, ако ви се иска, с белезите от камшика ми по раменете му.“ Оттогава винаги, когато ми се сърди, той с насмешка или закана споменава онова, което му признах в твое присъствие. Нямам никаква сила, за да му попреча да тълкува по такъв начин доверието, с което се отнесох към него. Не мога да му повлияя, за да ми повярва, или да го накарам да замълчи. Ти се учуди днес, когато го чу да ми казва, че съм се примирила да се омъжа за него. Вече няма да се учудиш, когато го чуеш да го повтаря отново, щом избухне… О, Мариан! Недей, недей! Причиняваш ми болка!
Обгърнала я бях с ръцете си и жилото на моето разкаяние ги беше сключило около нея с все сила. Да, моето разкаяние! Отчаянието върху пребледнялото лице на Уолтър, когато жестоките ми думи пронизаха сърцето му в беседката в Лимъридж, се изправи пред мен с безмълвен, непоносим укор. Моята ръка бе посочила пътя, повел мъжа, обичан от сестра ми, стъпка по стъпка далеч от родината и приятелите му. Застанала бях между тези две млади сърца, за да ги разделя завинаги, и сега като доказателство за деянието си виждах пропилени неговия и нейния живот. Аз бях направила това, и то заради сър Пърсивъл Глайд.
Заради сър Пърсивъл Глайд.
Чух я, че говори, и по гласа й разбрах, че ме утешаваше — мен, която не заслужавах нищо друго освен мълчаливото й порицание! Колко време е изтекло, докато превъзмогна погълналото ме окаяние, не мога да кажа. Най-напред осъзнах, че тя ме целуваше, а после очите ми като че ли изведнъж възвърнаха зрението си за външния свят и разбрах, че гледам механично право напред към езерото.