— Късно е — чух я да шепне. — В горичката ще бъде тъмно. — Тя разтърси ръката ми и повтори: — Мариан, в горичката ще бъде тъмно.
— Дай ми още една минута — казах аз, — още една минута, за да дойда на себе си.
Все още не се осмелявах да я погледна и не свалях втренчените си очи от пейзажа.
Беше късно. Сгъстената кафява линия на дърветата в небето бе избледняла в падащия мрак и напомняше на дълга гирлянда от пушек. Мъглявината над езерото се бе увеличила неусетно и напредваше към нас. Тишината бе все тъй бездиханна, но ужасът, който носеше, бе отминал и бе останала само тържествената загадка на нейния покой.
— Далеч сме от къщата — прошепна тя. — Да се връщаме.
После млъкна изведнъж и обърна лице към входа на навеса за лодки.
— Мариан! — каза тя, силно разтреперана. — Нищо ли не виждаш? Погледни!
— Къде?
— Там долу, под нас…
Тя посочи. Очите ми проследиха ръката й и аз също видях.
— В далечината над степната пустош се движеше една фигура. Тя пресече кръгозора ни откъм навеса за лодки и тъмните й очертания продължиха покрай най-външните талази на мъглата. Спря далече пред нас — почака — и тръгна по-нататък; движеше се бавно с белия облак на мъглата зад нея и над нея — бавно, бавно, докато се плъзна покрай ъгъла на навеса и вече не я видяхме.
И двете бяхме напрегнати от случилото се помежду ни тази вечер. Изтекоха няколко минути, преди Лора да се осмели да навлезе в горичката и преди да се реша да я поведа обратно към къщи.
— Мъж ли беше или жена? — шепнешком попита тя, когато най-сетне навлязохме в тъмната влага на заледеното пространство.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Все пак какво мислиш?
— Приличаше на жена.
— Уплаших се, защото помислих, че е мъж с дълго наметало.
— Може да е и мъж. Невъзможно е да бъдем сигурни в тази тъмнина.
— Чакай, Мариан! Страх ме е — не виждам пътеката. Ами ако фигурата ни последва?
— Малко вероятно е, Лора. Наистина няма причина за тревога. Бреговете на езерото не са далеч от селото и всеки може да върви по тях денем или нощем. Чудно е как досега не сме виждали там никакво живо същество.
Вече бяхме в горичката. Беше много тъмно — толкова тъмно, че с мъка следвахме пътеката. Подадох ръка на Лора и закрачихме колкото се може по-бързо. Още не бяхме изминали и половината път, когато спря и ме накара също да спра. Ослуша се.
— Шшт! — промълви тя. — Чувам нещо зад нас.
— Сухи листа — казах аз, за да я ободря. — Или някоя клонка, обрулена от дърветата.
— Сега е лято, Мариан, и няма и полъх от вятър. Слушай!
Аз също чух звука — приличаше на звук от леки стъпки, които ни следват.
— Няма значение кой е или какво е — казах аз, — нека да вървим. Ако нещо ни уплаши, след минутка ще бъдем достатъчно близо до къщата, за да ни чуят.
Продължихме бързо нататък — толкова бързо, че Лора остана без дъх, когато стигнахме края на горичката и вече виждахме осветените прозорци на къщата. Изчаках миг, за да се съвзема. Точно когато щяхме отново да тръгнем, тя ми направи знак с ръка да се ослушам отново. И двете ясно чухме една дълга, тежка въздишка зад себе си от тъмните дълбини на гората.
— Кой е там? — провикнах се. Никой не отговори.
— Кой е там! — повторих аз.
Последва секунда тишина и после отново чухме лекия шум от стъпките — все по-слаб и по-слаб, глъхнещ надалеч в мрака — все по-тих и по-тих, докато се загуби в тишината. Излязохме бързешком от горичката към откритата морава, пресякохме я и без да си разменим ни дума повече, стигнахме до къщата.
На светлината на лампата в преддверието Лора ме погледна с побеляло лице и ужасени очи.
— Полумъртва съм от страх — каза тя. — Кой би могъл да бъде?
— Ще се опитаме да отгатнем утре — отговорих й. — Междувременно не казвай никому нищо за това, което чухме и видяхме.
— Защо?
— Защото мълчанието е безопасно, а ние се нуждаем от безопасност в тази къща.
Изпратих веднага Лора горе, забавих се минутка, за да сваля шапката си и да си пригладя косите, и после незабавно отидох да направя първото си разследване в библиотеката под предлог, че търся някаква книга.
Там си седеше графът, изпълнил най-голямото кресло в къщата, пушеше и четеше кротко, изтегнал нозе на един диван, поставил връзката върху коленете си, отворил широко яката на ризата си. И мадам Фоско си седеше като кротко дете на един стол до него и му правеше цигари. При никакви обстоятелства нито един от двамата не би могъл да излезе късно тази вечер и вече да се е върнал обратно. Разбрах, че целта на посещението ми в библиотеката получи отговор в мига, в който ги зърнах.
Щом влязох в стаята, граф Фоско учтиво и смутено завърза връзката си.