Той ме погледна с лице, обзето от неземно спокойствие. „Чакайте — каза ми, — ще се върна. Нощта, когато срещнах загубената Жена на пътя, бе нощта, разделила живота ми на две, за да го превърне в инструмент на един Замисъл, който все още не е изплавал наяве. Тук, залутан в пустошта, или там, посрещнат сърдечно в родната страна, аз все още вървя по тъмния друм, отвеждащ мен, вас и сестра ви, към която е отправена вашата и моята обич, към едно неизвестно Възмездие и един неизбежен Край. Почакайте и вижте. Чумата, докоснала останалите, ще ме отмине.“
Видях го отново. Той все още беше в гората, а неговите залутани спътници бяха останали съвсем малко на брой. Нямаше ги храма и идолите; на тяхно място сред дърветата се бяха притаили тъмни мъже с ръст на джуджета и вид на убийци, които опъваха лъкове. Отново се изплаших за живота му и извиках да го предупредя. Той отново се извърна към мен и на лицето му бе изписано непоклатимо спокойствие. „Още една крачка — каза ми — по неизвестния път. Чакайте и вижте. Стрелите, които убиват другите, ще ме пощадят.“
Видях го за трети път в разбит кораб, заседнал в див, песъчлив бряг. Препълнени с хора лодки се отдалечаваха и само той бе останал на кораба, за да потъне с него. Извиках да даде знак на най-близката лодка и да направи последен опит да спаси живота си. Спокойното лице се извърна да ме погледне и равнодушният му глас прозвуча с неизменния отговор: „Още една крачка напред в пътуването. Чакайте и вижте. Морето, което удавя останалите, ще ме пощади.“
Видях го за последен път. Той коленичеше край гроб от бял мрамор, а сянката на жена, покрита с воал, се надигна от гроба и застана в очакване до него. Неземното спокойствие на лицето му се смени с неземна тъга. Но страшната увереност на словата му остана същата. „Все по-тъмно и по-тъмно — каза той, — все по-далеч и по-далеч. Смъртта покосява добрите, красивите и младите, а пощадява мен. Чумата, която унищожава, Стрелата, която се забива, Морето, което дави. Гробът, който се затваря над Любовта и Надеждата, са крачки от моето пътуване и ме приближават все повече към Края.“
Сърцето ми се сви от ужас и тъга, пред които думите и сълзите са безсилни. Мрак обгърна пътника край мраморния гроб и жената с воала, обгърна и бълнуващата, която ги гледаше. Не видях и не чух нищо повече.
Събудих се от нечия ръка, сложена на рамото ми. Беше Лора.
Бе се отпуснала на колене до канапето. Лицето й бе зачервено и възбудено, а очите й срещнаха моите с обезумял, объркан поглед.
— Какво се е случило? — запитах. — От какво си изплашена?
— Мариан! Фигурата край езерото — стъпките снощи… Току-що я видях! Току-що говорих с нея!
— С кого, за бога?
— Ан Катърик.
Бях така стъписана от смущението по лицето и в поведението на Лора, така поразена от първите впечатления след пробуждането ми, че не бях в състояние да реагирам на разкритието, стоварило се върху мен, когато устните й изрекоха това име. Останах само прикована към пода, гледайки я онемяла.
Тя бе твърде погълната от случилото се, за да забележи въздействието, което отговорът й произведе върху мен.
— Видях Ан Катърик! Говорих с Ан Катърик! — повтаряше тя, сякаш, не я бях чула. — О, Мариан, имам да ти разказвам толкова неща! Да вървим — тук могат да ни попречат, — ела веднага в моята стая.
С тези нетърпеливи думи тя ме хвана за ръката и ме поведе през библиотеката към крайната стая на партерния етаж, обзаведена специално за нея. Никой, с изключение на камериерката й, не би имал предлог да ни изненада тук. Тя ме бутна пред себе си, заключи вратата и дръпна пъстрите завеси, които висяха от вътрешната й страна.
Странното чувство на зашеметеност, което ме бе овладяло, все още не ме напускаше. Но растящото убеждение, че отдавна надвисналата над двете ни заплаха от усложнения ненадейно ни бе притиснала, започваше вече да прониква в съзнанието ми. Не можех да го изразя с думи — само смътно го схващах в мислите си.
— Ан Катърик! — прошепнах на себе си и пак го повторих безсмислено и безпомощно: — Ан Катърик!
Лора ме притегли към най-близкото място за сядане — един диван по средата на стаята.
— Виж — каза тя, — виж тук!
И посочи към деколтето на роклята си.
Едва сега видях, че брошката отново бе забодена на мястото й. Имаше нещо истинско в това, че я виждах, нещо истинско, когато после я докоснах, което сякаш успокои бъркотията и безредието в мислите ми и ми помогна да се съвзема.
— Къде намери брошката си?
Първите думи, които можах да изрека в този тъй важен момент, изразиха този незначителен въпрос.
— Тя я намерила, Мариан.