— Къде?
— На земята в навеса за лодки. Ох, как да започна — как да разкажа всичко? Тя разговаряше с мен така странно, изглеждаше ужасно болна, тръгна си някак ненадейно…
Гласът й започна да се повишава ведно с възбудата от спомените, които напираха в съзнанието й. Недоверието, тежащо нощ и ден на душата ми в тази къща, тутакси се надигна в мен, за да я предупреди — точно както видът на брошката бе предизвикал миг преди това въпроса ми.
— Говори тихо — казах аз. — Прозорецът е отворен и под него минава градинската пътека. Започни от началото, Лора. Кажи ми, дума по дума, какво се случи между вас двете?
— Да затворя ли прозореца?
— Не, само говори тихо и помни, че Ан Катърик е опасна тема за разговор под покрива на съпруга тя. Къде я срещна?
— В навеса за лодки, Мариан. Излязох, както знаеш, да търся брошката и минах по пътеката през горичката, като на всяка крачка оглеждах внимателно земята. Така след доста време стигнах до навеса за лодки и щом влязох вътре, коленичих, за да огледам пода. Все още търсех, обърната с гръб към входа, когато чух зад себе си непознат нежен глас да казва: „Мис Феърли.“
— Мис Феърли!
— Да, моето старо име — скъпото семейно име, с което мислех, че съм се разделила завинаги. Трепнах, без да се изплаша — гласът бе твърде мил и нежен, за да изплаши когото и да било, — но бях много изненадана. Там, на вратата, загледана в мен стоеше жена, чието лице не помнех някога да съм виждала…
— Как беше облечена?
— Беше със спретната, хубава бяла рокля, наметната с протрит, тънък, тъмен шал. Кафявата и сламена шапчица бе също така бедняшка и стара като шала. Поразих се от разликата между роклята и останалата част от облеклото й и тя видя, че я бях забелязала. „Не гледайте шапчицата и шала ми — каза, заговаряйки някак си бързо, задъхано и неочаквано, — ако не е бяло, не обръщам внимание какво нося. Гледайте роклята ми колкото ви е угодно — не изпитвам срам от нея.“ Много странно, нали? Преди да успея да кажа нещо, за да я успокоя, тя протегна ръка и аз видях брошката си. Бях толкова радостна и признателна, че се приближих до нея, за да изразя чувствата, които изпитвах. „Достатъчно ли сте благодарна, за да извършите една малка добрина за мен?“ — пепита тя. „Да, разбира се — отвърнах аз, — ще засвидетелствувам с радост всяка добрина, която е по силите ми.“ — „Тогава позволете ми да ви закопчея брошката, след като вече я намерих.“ Молбата й бе тъй неочаквана, Мариан, и тя я отправи с такава настойчивост, че аз се отдръпнах една-две храчки назад, като не знаех какво да сторя. „Ах! — въздъхна тя. — Вашата майка би ми позволила да закопчея брошката.“ Имаше нещо в гласа и изражението й, както и в укора, прозвучал при споменаването на майка ми, което ме накара да се засрамя от недоверието си. Взех ръката й с брошката в нея и я положих нежно върху гърдите си. „Познавали сте майка ми? — запитах аз. — Отдавна ли беше това? Срещала ли съм ви друг път?“ Ръцете й бяха заети със закопчаването на брошката: тя спря и ги притисна към гърдите ми. „Не помните ли един хубав пролетен ден в Лимъридж — каза тя, — когато майка ви вървеше надолу по пътеката към училището с по едно малко момиченце от двете си страни? Оттогава нямам друго, за което да мисля, и много добре го помня. Вие бяхте едното момиченце, а аз — другото. Красивата, умна мис Феърли и бедната, замаяна Ан Катърик бяха по-близко една до друга тогава, отколкото са сега…“
— Спомни ли си за нея, Лора, когато тя ти каза името си?
— Да, спомних си, че в Лимъридж ти ме бе питала — за Ан Катърик и ми бе казала, че прилича на мен.
— Кое ти напомни за това, Лора?
— Тя самата. Докато я гледах, докато бе съвсем близо до мен, изведнъж ми мина през ума, че много си приличаме! Лицето й бе бледо, слабо и измъчено, но видът му ме стресна, сякаш това бе отражението на собственото ми лице в огледалото след дълго боледуване. Откритието — не зная защо — ме порази тъй силно, че за миг бях напълно неспособна да говоря.
— Стори ли ти се наскърбена от твоето мълчание?
— Боя се, че да. „Вие нямате лицето на майка си — каза тя, — нито сърцето на майка си. Лицето на вашата майка бе мургаво, а сърцето й, мис Феърли, бе сърце на ангел.“ — „Уверявам ви, че ви съчувствувам — отвърнах аз, — макар че може би не съм способна да изразя това както трябва. Защо ме наричате мис Феърли?“ — „Защото обичам името Феърли и мразя името Глайд“ — избухна тя. До този момент не бях забелязала нищо налудничаво в нея, но сега ми се стори, че го виждам в очите й. „Само помислих, че може би не знаете, че съм омъжена“ — казах аз, спомняйки си безумното писмо, което ми бе написала в Лимъридж, и опитвайки се да я успокоя. „Да не зная, че сте омъжена? — повтори тя. — Аз съм тук, защото вие сте омъжена. Тук съм, за да изкупя вината си към вас, преди да срещна майка ви в отвъдния свят.“