Тя се отдръпваше вее повече от мен, докато излезе извън навеса и известно време се оглеждаше и ослушваше. Когато се обърна да ме заговори отново, спря, където беше, и ме загледа, опряла двете си ръце на входа. „Видяхте ли ме снощи при езерото? — запита тя. — Чухте ли ме, когато ви последвах в гората? Дни наред чакам, за да говоря с вас насаме — оставих единствената приятелка на света, която имам, разтревожена и уплашена за мен, — рискувах да ме затворят отново в приюта — и всичко заради вас, мис Феърли, всичко заради вас.“ Думите й ме обезпокоиха, Мариан, и все пак имаше нещо в начина, по който говореше, и то именно ме караше да я съжалявам с цялото си сърце. Сигурна съм, че съчувствието ми е било искрено, защото то ми вдъхна достатъчно смелост да помоля нещастното създание да влезе под навеса и да седне до мен.
— Тя направи ли го?
— Не. Поклати глава и ми каза, че трябва да остане, където беше, за да наблюдава и да се ослушва да не ни изненада някое трето лице. И отначало докрай тя дебна до вратата, опряла ръцете си на двете й страни, като понякога се накланяше неочаквано навътре да ми говори, друг път се отдръпваше неочаквано да погледне наоколо си. „Бях тук вчера — каза тя, — преди да се стъмни, и ви чух, когато разговаряхте с дамата, която беше с вас. Чух ви да й разказвате за съпруга си. Чух ви да казвате, че нямате никакво влияние върху него, за да го накарате да ви повярва, нито пък да го накарате да запази мълчание; Ах, аз разбрах какво значат тези думи съвестта ми го подсказа, докато слушах. Защо ви оставих да се омъжите за него? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх…“ Тя покри лице с бедняшкия си протрит шал и застена, като си шепнеше нещо под него. Започнах да се боя, че може да изпадне в някакво ужасно отчаяние, което нито тя, нито аз бихме могли да овладеем. „Опитайте се да се успокоите — помолих я, — опитайте се да ми кажете как бихте могли да предотвратите брака ми.“ Тя свали шала от лицето си и ме погледна с блуждаещи очи. „Трябваше да имам храбростта да остана в Лимъридж — отвърна тя. — Не биваше да позволя на вестта за неговото пристигане там да ме подплаши и да избягам. Защо смелостта ми стигна само за да ви напиша онова писмо? Защо само навредих, когато мислех и исках да сторя добро? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх!“ Тя повторя тези думи отново и пак скри лице в края на бедняшкия си протрит шал. Беше страшно да я гледам и слушам.
— Лора, ти нали я попита какъв е този страх, за който тъй сериозно ти е говорила?
— Да, попитах я.
— Какво каза тя?
— На свой ред ме запита дали аз не бих се страхувала от човека, който ме е затворил в приют за душевноболни и който би ме затворил отново, ако можеше. Казах й: „Все още ли се боите? Вие несъмнено нямаше да бъдете тук сега, ако се бояхте?“ — „Не, отговори тя. — Сега не се боя.“ Не попитах защо. Тя неочаквано се наклони навътре и рече: „Не се ли досещате защо?“ Поклатих глава. „Погледнете ме“ — продължи тя. Казах й, че се изпълвам с порест, като виждам колко печална и болна изглежда Тогава се усмихна за първи път. „Болна? — повтори тя. — Аз умирам. Сега вече знаете защо не се боя от него. Мислите ли, че ще срещна майка ви на небето? Дали ще ми прости, ако я срещна?“ Бях така стресната и поразена, че не можах да отвърна нищо. „Мисля за това — рече тя — през цялото време, откакто се крия от съпруга ви, през цялото време, докато лежах болна. Моите мисли ме доведоха тук — искам да изкупя вината си — искам да поправя всички злини, които някога сторих.“ Помолих я най-горещо да ми обясни какво има пред вид. Тя все още ме гледаше с втренчени, празни очи. „Да поправя ли злината? — запита се с колебание. — Имате приятели, които ще застанат на ваша страна. Ако знаете Тайната му, той ще се бои от вас, няма да посмее да ви използува, както използуваше мен. Ще се отнася благосклонно, ако се страхува от вас и приятелите ви. А ако се отнася благосклонно и аз мога да кажа, че това е мое дело…“ Слушах е нетърпение, но при тези думи тя млъкна.
— Ти опита ли се да я накараш да продължи?
— Опитах се, но тя отново се отдръпна от мен и облегна лицето и ръцете си на стената. „Ох! — чух я отново да въздиша със страшна, безумна нежност в гласа. — «Оо, ако можеше само да ме погребат с майка ви! Ако можех само да се пробудя редом с нея, когато прозвучи ангелският тромпет и гробовете отдадат своите мъртви на възкресението!» Мариан! Аз се разтреперах от главата до петите — беше толкова ужасно да я слушам. «Но за това няма никаква надежда — продължи тя, приближавайки се малко, за да ме погледне отново, — няма надежда за един несретен чужд човек като мен. Няма да почивам под мраморния кръст, който измих със собствените си ръце, за да бъде бял и чист. О, не! О, не! Божията милост, не човешката, ще ме отведе при нея, където злините на лошите хора не стигат, а измъчените намират покой.» Изрече тези думи спокойно и тъжно, с тежка, безнадеждна въздишка, а Подир туй изчака малко. Изражението й бе объркано и тревожно, изглежда, мислеше или се опитваше да мисли. «Какво казах току-що? — запита ме след малко. — Когато майка ви е в съзнанието ми, всичко друго се изпарява. Какво казах? Какво казах?» Припомних на нещастното създание колкото можех помило и деликатно. «А, да, да — каза тя, все тъй объркана и блуждаеща. — Вие сте безпомощна Пред вашия зъл съпруг. Да. И аз трябва да направя това, което дойдох да направя — трябва да изкупя вината си пред вас, заради страха си да проговоря в едни по-добри времена.» — «Какво е това, което имате да ми кажете?» — запитах аз. «Веднъж го заплаших с Тайната и той изпита страх. Вие ще го заплашите с нея и той отново ще изпита страх.» Лицето й се помрачи и очите й придобиха твърд, гневен израз. Започна да маха с ръка към мен. «Майка ми знае Тайната — каза тя. — Майка ми пропиля заради тази Тайна половината си живот. Един ден, когато бях вече пораснала, тя ми каза нещо. И на другия ден съпругът ви…» — «Да, да! Продължавайте. Какво ви каза тя за моя съпруг?» На това място, Мариан, тя отново млъкна…