— И не каза нищо повече?
— Заслуша се напрегнато. «Шшт! — прошепна после, като все още махаше с ръка към мен. — Шшт!» Сетне се промъкна навън покрай входа и тръгна бавно и крадешком, крачка по крачка, докато се скри от погледа ми зад ъгъла на навеса.
— Ти я последва, нали?
— Да, бях толкова развълнувана, че събрах смелост да стана и да я последвам. Точно когато стигнах до входа, тя най-Неочаквано се появи отново, след като беше заобиколила навеса. «Тайната — прошепнах аз, — почакайте и ми кажете тайната!» Тя ме сграбчи за ръката и ме погледна обезумяла от страх. «Не сега — каза ми, — не сме сами — наблюдават ни. Елате тук утре по същото време — сама! Не забравяйте — сама.» Бутна ме грубо обратно в навеса за лодки и повече не я видях.
— О, Лора, Лора, още един пропуснат шанс! Ако само бях някъде близо до теб, тя нямаше да ни убегне. Къде я изгуби от погледа си?
— Откъм лявата страна, където земята се снижава и гората е най-гъста.
— Изтича ли отново навън? Извика ли след нея? — Как бих могла? Бях толкова уплашена, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря.
— Но когато стана, когато излезе навън…
— Дотичах тук да ти разкажа какво се е случило.
— Видя ли някого, чу ли някого в горичката?
— Не, когато минах през нея, всичко ми се видя спокойно и тихо.
Помълчах малко, за да помисля. Дали това предполагаемо трето лице, присъствувало тайно на разговора, бе факт или плод на възбуденото въображение на Ан Катърик? Невъзможно беше да се каже. Сигурно беше само, че отново бяхме претърпели неуспех на прага на откритието — изцяло и непоправимо, освен ако Ан Катърик спазеше уговорката си за следващия ден.
— Съвсем сигурна ли си, че ми разказа всичко? Всяка изречена дума? — запитах аз.
— Така мисля — отговори тя. — Моята памет не е като твоята, Мариан. Но бях тъй силно впечатлена, тъй дълбоко заинтригувана, че едва ли пропускам нещо значително.
— Скъпа Лора, и най-малките дреболии са от значение, когато са свързани с Ан Катърик. Помисли пак. Тя не загатна ли случайно къде живее сега?
— Не си спомням такова нещо.
— Не спомена ли за някой свой близък или приятел — за една жена на име мисис Клемънтс?
— О, да, да! Забравих за това. Каза ми, че мисис Клемънтс настоявала да я придружи до езерото и да се грижи за нея, молила я горещо да не рискува и да не се появява наоколо сама.
— Това ли бе всичко, което каза за мисис Клемънтс?
— Да, всичко.
— Не ти ли каза нищо за мястото, където се е подслонила след напускането на Тодс Корнър?
— Нищо — сигурна съм.
— Нито къде живее оттогава? Нито каква е болестта й?
— Не, Мариан, нито дума. Кажи, моля те, кажи какво мислиш за това? Не зная какво да мисля и да правя по-нататък.
— Ето какво трябва да направиш, скъпа моя: трябва много предпазливо да спазиш утрешната уговорка при навеса за лодки. Този път няма да си сама. Аз ще те последвам на безопасно разстояние. Никой няма да ме види, но ще бъда достатъчно близо, за да чувам гласа ти в случай на нещо непредвидено. Ан Катърик избяга от Уолтър Хартрайт, избяга и от теб. Каквото и да се случи, от мен тя няма да убегне.