Лицето и държането на Лора ми подсказаха, че и на нея й бе минало през ум това последно съображение. Както и да е, това е дреболия и аз почти се срамувам, че я вписвам тук — тя като че ли само осветлява още по-ярко окаяното ни положение. Трябва да ни е останало наистина много малко, на което да разчитаме, след като приветствуваме откритието, че все още можем да се доверим на паметта ми, както бихме приветствували появата на нов приятел!
Първият звънец за вечеря ни раздели. Точно когато спря да звъни, сър Пърсивъл и граф Фоско се върнаха от разходката си. Чухме как господарят на дома ругае слугите, че са закъснели с пет минути, и гостът се намесва, както обикновено, в името на благоприличието й спокойствието.
Вечерта дойде и премина. Нищо изключително не се случи. Но аз забелязах известни особености в поведението на сър Пърсивъл и на графа, които ме накараха да си легна много неспокойна и разтревожена относно Ан Катърик и последиците, до които утрешният ден би могъл да доведе.
Вече зная достатъчно, за да съм сигурна, че най-фалшивата страна в поведението на сър Пърсивъл, която следователно вещае и най-лошото, е неговата учтивост. Дългата разходка с неговия приятел бе довела до подобряване на обноските му, особено към съпругата му. Лора бе тайно изненадана, а аз тайно разтревожена от това, че той се обръщаше към нея на малко име, попита я дали не е имала напоследък известия от чичо си, заинтересува се кога мисис Веси ще получи покана да посети Блакуотър и като и засвидетелствува още малки прояви на внимание, почти ни върна към дните на ненавистното ухажване в Лимъридж Хаус. А още по-застрашителен ми се стори фактът, че след вечеря се престори на заспал в гостната, а очите му лукаво следяха Лора и мен, когато мислеше, че не го гледаме. Никога не съм се съмнявала, че неочакваното пътуване, което предприе сам, го е отвело в Уелмингам, за да разпита мисис Катърик — но наблюденията ми от тази вечер ме карат да се опасявам, че то не е било напразно и че той е получил сведенията, за които несъмнено бе отишъл. Ако знаех къде мога да открия Ан Катърик, бих станала утре при изгрев слънце и бих я предупредила.
Докато светлината, в която се представи тази вечер сър Пърсивъл, е за съжаление твърде позната, светлината, в която се изяви графът, от друга страна, е напълно нова за мен. Той ми позволи за първи път тази вечер да го опозная като човек на чувството — на истинското чувство, както повярвах, а не престорено специално за случая.
Например той бе тих и унил — очите и гласът му изразяваха сдържана чувствителност. Облечен бе (сякаш имаше някаква скрита връзка между най-бляскавата му изтънченост и най-съкровените му чувства) с най-великолепната жилетка, с която досега се е появявал — беше от коприна в блед морскозелен цвят, елегантно гарнирана със сребърен ширит. Гласът му се снижаваше до най-нежните интонации, усмивката му, когато разговаряше с Лора или с мен, изразяваше грижовно, бащинско благоговение. Той притискаше ръката на жена си под масата, когато тя му благодареше за дребните малки прояви на внимание, оказвани й по време на вечерята. Вдигна и наздравица за нея. «За вашето здраве и щастие, ангел мой!» — каза й с любещ и бляскав поглед. Яде едва-едва, въздъхна и каза“: „Добрият Пърсивъл!“ — когато неговият приятел му се присмя. След вечерята хвана Лора под ръка и я попита дали ще бъде „тъй мила да му посвири“. От изумление тя се съгласи. Той седна до пианото, а веригата на часовника му се нагъна като златна змия по морскозелената издутина на жилетката му. Огромната му глава бе отпусната на една страна и той лекичко отмерваше такта с два от жълтеникавите си пръсти. Даде висока оценка на музиката и деликатно изрази възхищението си от изпълнението на Лора — не както клетият Хартрайт имаше навика да го възхвалява, изразявайки непресторено възторга си от нежните звуци, ас ясно, разработено познание преди всичко за достойнствата на произведението и за достойнствата на изпълнителския стил на второ място. С приближаването на вечерта той помоли да не палят все още лампите, за да не се осквернява красотата на умиращия ден. Приближи се с ужасяващо тихата си походка към най-отдалечения прозорец, където стоях, за да не бъда близо до него и да не го виждам въобще — дойде да ме помоли да подкрепя протеста му срещу лампите. Ако някоя от тя; би могла да го изгори, бих слезнала начаса в кухнята да я донеса сама.
— Несъмнено обичате този тих, трептящ английски здрач? — заяви нежно той. — Ах! Аз го обожавам. Във вечер като тази усещам вродения си възторг към всичко благородно, велико и прочистено от небесния дъх. За мен природата носи вечно обаяние, неутолима нежност! Аз съм един дебел старик, мис Халкъм, и думите, които биха прилягали на вашите устни, звучат като насмешка и подигравка от моите. Тежко е да ти се присмеят, когато си обхванат от някакво чувство — душата ми прилича на мен самия — стара и надебеляла. Обърнете внимание, скъпа лейди, на светлината, която умира по дърветата! Вълнува ли душата ви тъй, както вълнува моята?