Той млъкна, погледна ме и изрецитира знаменитите строфи на Данте за вечерта с мелодичност и нежност, които добавяха свое очарование към ненадминатата красота на самата поезия.
— Уф! — извика той неочаквано, когато последните тонове на тези благородни италиански думи замряха на устните му. — Правя се на стар глупак и само ви дотягам! Нека затворим светлината в гърдите си и да се върнем обратно в реалния свят. Пърсивъл! Аз се противопоставям на внасянето на лампите! Лейди Глайд, мис Халкъм, Еленор — моя добра съпруго, коя от вас ще ми направи удоволствието с една игра на домино?
Той се обърна към всички ни, но спря специално погледа си на Лора.
И тя като мен се бе научила да изпитва страх да не го обиди и прие предложението му. Това бе повече, отколкото можех да направя в този момент. Никакво съображение не би ме принудило да седна на една и съща маса с него. Очите му, изглежда, проникнаха до най-съкровените кътчета на душата ми през сгъстяващия се здрач. Гласът му вибрираше с всеки нерв в тялото ми и ме караше ту да се обливам от горещина, ту да мръзна. Загадъчността и ужасът на моя сън, които ме бяха преследвали на промеждутъци през цялата вечер, сега подтискаха ума ми с някакво непоносимо предчувствие и неизразим гнет. Видях отново белия гроб и жената с воала, която се надига от него и застава до Хартрайт. Мисълта за Лора бликаше от дълбините на сърцето ми и го изпълваше с горчивина, която то никога, никога преди това не бе познавало. Хванах я за ръката, когато минаваше покрай мен, отивайки към масата, и я целунах, сякаш тази нощ щеше да ни раздели завинаги. Докато те ме гледаха, втрещени от почуда, избягах навън през отворената врата — избягах, за да се скрия от тях в мрака, за да се скрия дори от себе си.
Тази вечер се разделихме по-късно от обикновеното. Към полунощ лятната тишина бе нарушена от слаб, меланхоличен вятър, разлюлял дърветата. Всички усетихме неочакван хлад във въздуха, но графът бе първият, който обърна внимание на незабелязаното усилване на вятъра. Той спря, докато запалваше свещта ми, и вдигна предупредително ръка:
— Чуйте! — каза той. — Утре ще има промяна.
VII
Деветнадесети юни. — Вчерашните събития ме предупредиха да бъда готова, рано или късно, за най-лошото. Днешният ден все още не е свършил, а най-лошото дойде.
Според най-точните пресмятания на времето, които двете с Лора направихме, стигнахме до заключението, че Ан Катърик трябва да се е появила в навеса за лодки вчера следобед в два и половина. Съответно нагласих нещата така, че Лора само да се яви на обедната маса и подир туй да се измъкне при първа възможност, като аз трябваше да остана малко за приличие и да я последвам веднага щом можех да сторя това безопасно. По този начин, ако не се появяха пречки, които да осуетят действията ни, тя щеше да бъде в навеса преди два и половина, а (когато на свой ред напуснех масата) аз щях да заема сигурна позиция в горичката преди три часа.
Промяната във времето, за която ни предизвести снощният вятър, настъпи рано сутринта. Валеше силен дъжд, когато станах, и продължи да вали до дванадесет часа, когато облаците се разсеяха, небето се изясни и слънцето изгря със светлото обещание за един хубав следобед.
Неспокойствието ми да узная как сър Пърсивъл и графът щяха да прекарат ранните часове на деня не се уталожи, що се отнася до сър Пърсивъл, защото въпреки дъжда той ни напусна след закуската и излезе сам. Не каза къде отива, нито пък кога да очакваме завръщането му. Видяхме го да минава забързано покрай прозореца на стаята за закуска, обут с високите си ботуши и облечен с непромокаемото си палто — и това беше всичко.
Графът прекара сутринта спокойно в къщата, като известно време беше в библиотеката, а после в салона, където свиреше разни мелодийки на пианото и си тананикаше. Съдейки по вида му, сантименталната страна на неговия характер все още упорито проявяваше склонността да се изразява. Той бе мълчалив и чувствителен, готов да въздиша и да се отдава на мечтания, както само дебелите мъже могат да правят това при най-малкото предизвикателство.
Дойде време за обяд, но сър Пърсивъл не се върна. Графът зае мястото на своя приятел на масата, тъжно погълна по-голямата част от един плодов сладкиш, залят с цяла кана сметана, и в мига, в който приключи, ни разясни достойнствата на постижението си.