— Вкусът към сладкишите — заяви той с най-нежните си нотки и най-внимателни обноски — е невинният вкус на жените и децата. Обичам да го споделям с тях — това е още една връзка, скъпи дами, между вас и мен.
Лора стана от масата след десет минути. Изпитах силното изкушение да, я придружа. Но ако бяхме излезли заедно, можехме да предизвикаме подозрение и дори нещо по-лошо — ако допуснехме Ан Катърик да види Лора, придружена от непознато за нея лице, ние по всяка вероятност щяхме мигновено да загубим доверието й и никога вече да не го възвърнем.
Ето защо изчаках колкото се може по-търпеливо, докато прислужникът влезе, за да разчисти масата. Когато напуснах стаята, нямаше никакви признаци в къщата или извън нея за завръщането на сър Пърсивъл. Оставих графа с бучка захар между устните; злобното какаду се катереше по жилетката му, за да я достигне, а мадам Фоско, седнала срещу съпруга си, наблюдаваше птицата и самия него тъй внимателно, сякаш нивга в живота не бе виждала подобно нещо. Вървейки към горичката, аз внимателно избягвах полезрението, откриващо се от прозореца на трапезарията. Никой не ме видя и не тръгна подире ми. Часовникът ми показваше три без петнадесет.
Щом се озовах сред дърветата, закрачих бързо, докато не извървях по-голямата половина от пътя през горичката. Там забавих ход и продължих предпазливо, но не видях никого и не чух никакви гласове. Бавно се приближих до навеса за лодки откъм задната му страна — спрях, ослушах се — и после продължих, докато стигнах на разстояние, от което би трябвало да чуя всеки, който говореше вътре. Все още цареше пълна тишина — все още наблизо и надалеч нямаше и следа от присъствието на жива душа.
След като заобиколих сградата от едната страна, а после от другата и не открих нищо, осмелих се да мина отпред и да надникна вътре. Нямаше никой. Извиках: „Лора!“ — отначало тихичко, после по-високо и по-високо. Никой не отвърна и никой не се появи. По всичко личеше, че единственото човешко същество около езерото и горичката бях аз.
Сърцето ми взе да бие ожесточено, но останах твърда в намеренията си и започнах да търся внимателно най-напред в навеса за лодки, а сетне и по земята пред него някакви следи, които да ми покажат дали Лора е стигнала дотук, или не. По нищо не личеше, че е била вътре, но отвън по пясъка открих следите й.
Различих стъпките на двама души — големи, вероятно мъжки, и малки, които, след като наложих собствените си нозе в тях и по този начин измерих големината им, бях сигурна, че са на Лора. Така бе утъпкана цялата земя точно пред навеса. Близо до едната му страна, под заслона на издадения покрив, зърнах малка дупка в пясъка — не естествена, а без съмнение изкопана. Забелязах я и веднага се обърнах, за да проследя стъпките докъдето мога и да тръгна в посоката, в която щяха да ме отведат.
Те ме изведоха, тръгвайки от лявата страна на навеса и минавайки покрай дърветата, на разстояние от около двеста-триста ярда. После се изгубиха в песъчливата почва. Реших, че лицата, по чиито стъпки вървях, по всяка вероятност са влезли в горичката точно на това място, така че продължих. Отначало не открих никаква пътека, но после различих една, която едва забележимо минаваше сред дърветата, и тръгнах по нея. Известно време се движих в посока към селото, но на едно място спрях, защото я пресичаше друга пътечка. Тя бе оградена от двете си страни е гъсти къпинови храсти. Стоях и гледах, колебаейки се накъде да тръгна, и в това време забелязах на един от бодливите клони конци от ресните на женски шал. Разгледах ги по-внимателно, установих, че са от шала на Лора, и веднага закрачих по втората пътека. Тя ме изведе най-сетне, за мое голямо облекчение, откъм задната страна на къщата. Казвам за мое голямо облекчение, защото стигнах до извода, че по някаква неизвестна причина Лора трябва да се е върнала в къщата преди мен по този заобиколен път. Влязох вътре откъм вътрешния двор и сервизните помещения. Първият човек, когото срещнах в преддверието на черния вход, бе икономката мисис Мичелсън.
— Знаете ли — попитах аз — дали лейди Глайд се е върнала от разходката си, или не?
— Господарката се прибра преди малко със сър Пърсивъл — отвърна икономката. — Боя се, мис Халкъм, че се е случило нещо много лошо.
Сърцето ми се сви.
— Някаква злополука ли? — запитах премаляла.
— Не, не, слава богу — злополука няма. Господарката избяга в стаята си, обляна в сълзи, а сър Пърсивъл ми нареди да предупредя Фани, че трябва да напусне до един час.