— Къде е Фани? — попитах я аз.
— В моята стая, мис Халкъм. Момичето е доста сломено и аз й казах да седне и да се опита да се съвземе.
Отидох в стаята на мисис Мичелсън и сварих Фани горчиво да плаче в ъгъла. До нея бе сандъчето й с багажа.
Тя не можа да ми даде никакво обяснение за ненадейното си уволнение. Сър Пърсивъл наредил да й платят едномесечно възнаграждение вместо едномесечното предупреждение и да напусне. Обяснение не й било дадено — никакво възражение срещу поведението й не било направено. Забранено й било да се обръща с молби към господарката си, забранено й било да я види дори за миг, за да си вземе довиждане. Трябвало да замине без обяснения и сбогувания, и то незабавно.
След като успокоих момичето с няколко приятелски думи, попитах я къде възнамерява да пренощува. Тя отвърна, че смятала да отиде в малката странноприемница в селото, чиято стопанка била почтена жена, позната на слугите от Блакуотър Парк. Тръгвайки рано на другата утрин, тя се надявала да стигне до приятелите си в Къмбърланд, без да спира в Лондон, където не познавала никого.
Веднага осъзнах, че заминаването на Фани ни предоставяше сигурен начин за връзка с Лондон и Лимъридж Хаус, който можеше да се окаже от голямо значение за нас. Съответно я уведомих, че довечера може да очаква вести от господарката си или от мен и че може да разчита и на двете ни да й помогнем според възможностите си. След тези думи се ръкувах с нея и се качих горе.
Вратата на преддверието, водещо към стаята на Лора, се оказа заключена.
Почуках и пред мен застана същата онази дебела, едра прислужница, чиято тъпа безчувственост бе подложила на жестоко изпитание търпението ми в деня, когато намерих раненото куче. По-късно научих, че се казва Маргарет Порчър и че е най-мързеливата, немарлива и твърдоглава прислужничка в къщата.
Като отвори вратата, тя веднага престъпи прага и се ухили насреща ми в упорито мълчание.
— Защо стоите така? — казах аз. — Не виждате ли, че искам да вляза.
— Да, ама не може да влезете — бе отговорът, придружен с още една, по-широка гримаса.
— Как смеете да ми говорите така? Веднага се отдръпнете!
Тя протегна големите си червени ръце, за да препречи входа, и бавно поклати малоумната си глава.
— Заповед на господаря — рече и пак заклати глава.
Трябваше да призова на помощ цялото си самообладание, за да не се впусна в спор с нея, и да се досетя, че следващите ми думи трябва да са адресирани към господаря й. Обърнах й гръб и веднага слязох долу да го намеря. Решението ми да сдържам нрава си независимо от всичко, с което сър Пърсивъл би могъл да ме изкара извън нерви, вече бе напълно забравено — срамувам се да го кажа, — сякаш никога не бях го вземала. Подействува ми добре след всичко, което бях изстрадала и подтискала в себе си в този дом — гневът наистина ми подействува добре.
Дневната и стаята за закуска бяха празни. Продължих към библиотеката и там намерих сър Пърсивъл, графа и мадам Фоско. И тримата бяха прави, застанали близко един до друг и сър Пърсивъл държеше малко листче в ръката си. Когато отварях вратата, чух графа да му казва:
— Не, хиляда пъти — не.
Насочих се към него и го погледнах право в лицето.
— Трябва ли да разбирам, сър Пърсивъл, че стаята на жена ви е затвор и че вашата прислужничка е тъмничарят, който го пази?
— Да, точно това трябва да разбирате — отговори той. — Постарайте се да не се удвоят задълженията на Моя тъмничар — внимавайте и вашата стая да не се превърне в затвор.
— Вие внимавайте как се отнасяте със съпругата си и как ме заплашвате — разгорещих се в гнева си аз. — В Англия има закони, които защищават жените от жестокостта и насилието. Ако падне и косъм от главата на Лора, ако се осмелите да посегнете на свободата ми, аз ще прибягна към тези закони каквото и да става.
Вместо да ми отговори, той се обърна към графа.
— Докъде бях стигнал? — запита той. — Какво ще кажете сега?
— Каквото казах и преди — отговори графът. — Не.
Дори в ожесточението на гнева си усетих спокойния, студен поглед на сивите му очи върху лицето си. Те се извърнаха от мен, когато заговори, и се насочиха многозначително към собствената му съпруга. Мадам Фоско тутакси се приближи към мен и от това място се обърна към сър Пърсивъл, преди още той или аз да сме проговорили.
— Благоволете да ми отделите секунда внимание — каза тя с ясната, ледено-сдържана нотка на гласа си. — Сър Пърсивъл, искам да ви благодаря за гостоприемството и да заявя, че отказвам да се възползувам повече от него. Не мога да остана в дом, където към дамите се отнасят така, както днес се отнесохте към вашата съпруга и към мис Халкъм.