— Какво ти каза, когато му го даде?
— Отначало не каза нищо. Хвана ме за лакътя и ме изведе от навеса за лодки, като се оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой може да ни види или да ни чуе. След това вкопчи ръката си в моята и ми пошепна: „Какво ви каза вчера Ан Катърик? Държа да чуя всяка дума — от първата до последната.“
— Каза ли му?
— Бях сама с него, Мариан — грубата му ръка ми причиняваше болка, — какво можех да сторя?
— Има ли все още следи по ръката ти? Дай да видя. — Защо?
— Защото, Лора, днес трябва да сложим край на търпеливостта си и да започнем да се съпротивяваме. Този белег е оръжие, с което можем да му нанесем удар. Нека да погледна. Може да ми се наложи да дам клетва за това.
— О, Мариан, не гледай така! Сега не ме боли!
— Дай да видя!
Тя ми показа белезите. Не можех нито да се натъжа, нито да се разплача, нито да потръпна пред вида им. Казват, че сме били или по-добри от мъжете, или по-лоши. Ако изкушенията, които са се изправяли на пътя на някои жени и са ги направили по-лоши, бяха препречили моя в този миг… Благодаря ти, господи! По лицето ми тя не можа да прочете нищо. Това нежно, невинно, любвеобилно създание помисли, че се уплаших заради нея и ми е мъчно за нея — и толкова.
— Недей да го взимаш толкова надълбоко, Мариан — каза простичко тя, издърпвайки отново ръкава си надолу. — Вече не ме боли.
— Ще се опитам да мисля спокойно, скъпа моя, заради теб. Да! Да! И ти му разправи всичко, което Ан Катърик ти бе казала — всичко, което Знам и аз?
— Да, всичко. Той беше толкова настойчив — бях сама с него, — не можах да скрия нищо.
— Каза ли ти нещо, когато свърши?
— Погледна ме и се изсмя някак си иронично и горчиво. „Ще измъкна и останалото от вас — каза той. — Чувате ли? И останалото.“ Заявих сериозно, че съм казала всичко, което зная. „Вие ли? — възкликна той. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да кажете. Няма ли да го чуя? Ще го чуя! Ще го изтръгна от вас в къщи, ако не мога тук.“ Поведе ме по една непозната пътека през горичката — пътека, по която за мен нямаше никаква надежда да те срещна, и не проговори повече, докато не стигнахме къщата. Тогава спря отново и каза: „Ако ви дам още един шанс, ще се възползувате ли от него? Няма ли да поразмислите и да ми кажете останалото?“ Можах само да повторя думите, които вече бях казала. Той прокле упорството ми и ме повлече след себе си към къщата. „Не можете да ме измамите — рече. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да ми кажете. Ще измъкна тайната и от вас, и от сестричката ви. Повече няма да заговорничите и да си шепнете. Няма да се видите с нея, докато не признаете истината. Ще бъдете под наблюдение сутрин, обед и вечер, докато не признаете истината.“ Беше глух за всичко, което можех да кажа. Заведе ме направо горе в стаята ми. Фани седеше там и бродираше нещо, а той незабавно й нареди да излезе. „Ще се погрижа да не се забъркваш в заговора — каза й той. — Ще напуснеш къщата още днес. Ако господарката ти иска камериерка, ще приеме тази, която аз избера.“ После ме блъсна в стаята и заключи вратата. Постави тази безчувствена жена отвън да ме пази, Мариан! Беше като обезумял. Може да ти е трудно да разбереш, но наистина беше така.
— Много добре разбирам, Лора. Той е луд — полудял от кошмарите на гузната съвест. От всичко, което ти ми каза, се убедих, че когато Ан Катърик се е разделила с теб вчера, ти си била пред научаването на някаква тайна, гибелна за твоя зъл съпруг, и той мисли, че ти вече я знаеш. Нищо, което можеш да кажеш или да сториш, няма да успокои гузното му недоверие и няма да убеди измамната му природа в твоята искреност. Не казвам това, скъпа моя, за да те разтревожа. Казвам го, за да ти отворя очите за положението, в което се намираш, и да те убедя в неотложната необходимост да ме оставиш да действувам, според силите ми, в твоя защита, докато шансът е на наша страна. Намесата на граф Фоско ми осигури достъп до теб днес, но утре той може да откаже да се застъпи. Сър Пърсивъл вече уволни Фани, защото тя е умно момиче и ти е предана, а на нейно място избра жена, безразлична към твоите интереси, чиято тъпота я свежда до равнището на кучето, пазещо двора. Не е възможно да предположим какви жестоки мерки ще предприеме по-нататък, освен ако не се възползуваме от благоприятните възможности, докато ги имаме.
— Какво можем да направим, Мариан? Ах, как бих искала да напуснем тази къща и никога повече да не я видим!
— Слушай ме, скъпа моя, и се опитай да разбереш, че докато аз съм тук, не си толкова безпомощна.