— Ще се опитам, ще се опитам. Но докато мислиш за мен, не забравяй и бедната Фани. Тя също се нуждае от помощ и утеха.
— Няма да я забравя. Видях я, преди да дойда тук, и обещах да й пратя вест тази вечер. Пощенската торба на Блакуотър Парк не е сигурно място за писма, а в твой интерес още тази вечер трябва да напиша две, които не трябва да попадат в други ръце освен в ръцете на Фани.
— Какви писма?
— Първо ще напиша на съдружника на мистър Гилмор, който ни предложи своята помощ, ако отново изпаднем в критично положение. Колкото и малко да разбирам от правосъдие, убедена съм, че то е в състояние да защити една жена срещу начина, по който се отнесе днес с теб този грубиян. Няма да навлизам в подробности — относно Ан Катърик, защото не разполагам с никакви сигурни сведения. Но адвокатът ще научи за белезите върху ръката ти и за упражненото спрямо теб насилие — няма да заспя спокойно, докато не му пиша!
— Но помисли за скандала, Мариан!
— Аз разчитам на този скандал. Сър Пърсивъл сигурно се бои от него повече, отколкото ти. Вероятността от скандал е единственото, което може да го накара да капитулира.
Докато говорех, станах, но Лора ме помоли горещо да не я оставям сама.
— Ти ще го доведеш до отчаяние — каза тя — и ще увеличиш десеторно опасностите, пред които сме изправени.
Почувствувах истината — обезсърчителната истина — на тези думи. Но нямах сили да я призная пред нея.
В ужасното положение, в което се намирахме, нямаше откъде да очакваме помощ и надежда, освен ако не рискуваме най-лошото. Обясних това предпазливо. Тя въздъхна горчиво, но не го оспори. Само попита за второто писмо, което смятах да напиша. До кого щеше да бъде адресирано?
— До мистър Феърли — отговорих аз. — Твоят чичо е нашият най-близък родственик и глава на семейството. Той трябва да се намеси.
Лора тъжно поклати глава.
— Да, да — продължих аз. — Чичо ти е слаб, себичен, светски човек, зная, но той не е сър Пърсивъл Глайд и няма до себе си приятел като граф Фоско. Не очаквам да прояви доброта, нито пък да се разчувствува към теб или към мен, но ще направи всичко, за да угоди на своята леност и да осигури собственото си спокойствие. Позволи ми само да го убедя, че намесата му в този момент ще му спести по-нататъшните неизбежни неприятности, тревоги и отговорности, и той ще се размърда заради себе си. Зная как да се справя с него, Лора — имам известен опит.
— Ако би могла само да му внушиш да ми позволи да се върна за известно време в Лимъридж и да остана там на спокойствие с теб, Мариан, бих могла да бъда почти толкова щастлива, колкото бях, преди да се омъжа!
Тези думи насочиха мислите ми в нова посока. Възможно ли бе да изправим сър Пърсивъл между двете алтернативи — скандала чрез намесата на правосъдието в защита на жена му или неговото съгласие да се разделят без много шум за известно време под предлог, че тя трябва да посети дома на чичо си? И можеше ли да се очаква в такъв случай той да приеме тази последна възможност? Беше съмнително — повече от съмнително. И все пак колкото и безнадеждно да изглеждаше, струваше си да се опита.
— Чичо ти ще бъде уведомен за желанието, което току-що изрази — казах й, — а аз ще се посъветвам с адвоката и по този въпрос. Може да е за добро — и ще бъде за добро, надявам се.
Казвайки това, станах и Лора пак се опита да ме задържи.
— Не ме оставяй — каза ми смутено. — Аз пиша на тази маса. И ти напиши тук писмата.
За мен бе изпитание да й откажа дори когато ставаше въпрос за собствените й интереси. Но вече бяхме останали насаме твърде дълго. Шансът да се видим отново можеше изцяло да зависи от това дали няма да предизвикаме нови подозрения. Крайно време беше да се появя спокойна и равнодушна сред нищожествата, които може би точно в този момент говореха за кае долу. Обясних тази неприятна необходимост на Лора и я убедих да я приеме.
— Ще дойда отново, скъпа моя, след час или по-малко — казах й аз. — За днес най-лошото свърши. Бъди спокойна и не се страхувай от нищо.
— Ключът на вратата ли е, Мариан? Мога ли да я затворя отвътре?
— Да, ето ключа. Заключи и не отваряй на никого, докато не се върна отново.
Целунах я и излязох. Изпитах облекчение, когато чух завъртането на ключа. Сега вратата беше под нейна власт.
VIII
Деветнадесети юни. — Бях стигнала площадката на стълбите, когато заключената врата на Лора ми подсказа да взема и аз тази предпазна мярка и да държа ключа в себе си, докато не съм в стаята. Дневникът ми и другите документи бяха вече на сигурно място в чекмеджето на писалищната маса, но нещата ми за писане не бяха прибрани. Това беше един печат с познатата емблема на два гълъба, пиещи вода от една и съща чаша, и няколко листа Попивателна хартия, върху които се бяха отпечатали последните редове от писанията ми предната нощ. Съзнанието ми бе деформирано от подозрението, станало част от самата мен, и сега ми се струваше опасно да оставям без надзор дори и такива дреболии — и заключеното чекмедже не ми се виждаше достатъчно защитено, преди да съм се погрижила както трябва никой да няма достъп до него.