Явно никой не бе влизал в стаята, докато съм говорила с Лора. Нещата ми за писане (които бях наредила да не се пипат от прислугата) бяха разпилени по масата както обикновено. Единственото обстоятелство, което все пак ми направи впечатление, бе, че печатът бе прибран в табличката заедно с моливите и восъка. Не бе присъщо на небрежните ми навици (за съжаление трябва да го кажа) да го слагам там, нито пък помнех да съм го слагала. Но тъй като, от друга страна, не можех да се сетя къде съм го захвърлила и се съмнявах дали пък един път по случайност не съм го сложила на мястото му, реших да не обременявам съзнанието си с още една дреболия, тъй като и без това бе объркано от развилите се през деня събития. Заключих вратата, прибрах ключа в джоба си и слязох долу.
Мадам Фоско бе сама в преддверието и гледаше барометъра.
— Продължава да пада — отбеляза тя. — Боя се, че трябва да очакваме още дъжд.
Лицето й бе възвърнало отново обичайното си изражение и цвят. Но ръката, с която посочи към циферблата на барометъра, все още трепереше.
Дали бе успяла вече да каже на съпруга си, че е подслушала Лора, която в мое присъствие го е окачествила като „шпионин“? Дълбокото ми подозрение, че му е казала, моят непреодолим страх (още по-съкрушителен поради неяснотата, в която бе забулен) от вероятните последици, твърдото ми убеждение, произтичащо от малките издайнически признаци, които жените забелязват една в друга, че мадам Фоско въпреки добре усвоената външна учтивост не е простила На племенницата си това, че неволно се бе изправила между нея и наследството от десет хиляди лири — всичко това нахлу в съзнанието ми и ме принуди да говоря с напразната надежда, че мога да използувам собственото си влияние и сили, за да поискам изкупление за нанесената от Лора обида.
— Смея ли да се доверя на любезността ви да ме извините, мадам Фоско, и да си позволя да говоря с вас по един изключително болезнен въпрос?
Тя скръсти ръце и кимна тържествено, без да изрече ни дума и без да сваля нито за миг очите си от мен.
— Боя се, много се боя, че когато бяхте тъй любезна да ми донесете кърпичката — продължих аз, — вие вероятно случайно сте чули Лора да казва нещо, което нямам никакво желание да повторя и което няма да се опитвам да оправдая. Само мога да се надявам, че за вас то не е било достатъчно важно, за да го споменете пред графа?
— За мен то няма никакво значение — отвърна мадам Фоско остро и неочаквано. — Но — добави тя, възприемайки в миг леденото си държане — аз не крия нищо от съпруга си, дори и дреболиите. Когато той преди малко забеляза, че изглеждам разстроена, мой дълг бе, макар и болезнен, да му кажа защо съм разстроена, и трябва честно да заявя пред вас, мис Халкъм, че му казах всичко.
Бях готова да го чуя, и все пак ме полазиха тръпки, когато тя изрече тези думи.
— Позволете ми най-горещо да ви помоля, мадам Фоско, позволете ми най-горещо да помоля и графа да проявите снизхождение към окаяното положение, в което е изпаднала сестра ми. Тя говореше под влияние на обидата и неправдата, с която се отнесе към нея съпругът и. Не беше на себе си, когато изрече тези прибързани думи. Смея ли да се надявам, че те ще бъдат мило и благородно опростени?
— Без съмнение — прозвуча тихият глас на графа зад мен. С безшумната си походка и с книга в ръка той бе излязъл от библиотеката и се бе прокраднал до нас. — Лейди Глайд е била несправедлива към мен, казвайки тези думи — продължи той. — Аз съм наскърбен, но й прощавам. Нека повече никога да не говорим на тази тема, мис Халкъм. Нека всички заедно да забравим това.
— Много сте мил — казах аз, — доставяте ми неизразимо облекчение…
Опитах се да продължа, но очите му бяха вперени в мен. Ужасната му усмивка, която крие всичко, бе запечатана твърдо и нетрепващо на широкото му гладко лице. Подозрението, което питаех към непроницаемото му лицемерие, собственото ми чувство за унижение от това, че паднах дотам да търся помирение със съпругата му и него самия, така ме разстроиха и объркаха, че думите замряха на устните ми и останах безмълвна.
— На колене ви моля да не говорите повече за това, мис Халкъм — аз съм дълбоко потресен от факта, че сметнахте за необходимо да кажете толкова много. — При тези учтиви слова той взе ръката ми — о, как сама се ненавиждам, о, колко малко може да ме утеши съзнанието, че я подадох заради Лора! — той взе ръката ми и я поднесе до отровните си устни. До този момент не бях усетила целия ужас, който изпитвах от него. Тази невинна близост смрази кръвта ми, сякаш беше най-злонамерената обида, която един мъж би могъл да ми нанесе. Все пак скрих отвращението си от него — опитах се да се усмихна, — аз, която безмилостно ненавиждам притворството в поведението на други жени, бях лицемерна като най-лошите сред тях, като този Юда, чиито устни докоснаха ръката ми.