— Да. Стоях, без да се движа, и го чух, понеже се ослушвах.
— Накъде отиде?
— Към твоята стая.
Размислих отново. Звукът бе убягнал от слуха ми. Но аз бях погълната от писмата и освен това пиша с паче перо, стържа и дращя шумно върху хартията. По-вероятно бе мадам Фоско да е чула скърцането на перото ми, отколкото аз — шумоленето на роклята й. Ето още една причина (ако търсех такава), за да не се доверя на пощенската торба в преддверието.
Лора видя, че се замислих.
— Нови изпитания! — въздъхна тя изтощено. — Нови изпитания и опасности!
— Няма никакви опасности — отвърнах й — Малко затруднение може би. Мисля как най-сигурно да предам писмата в ръцете на Фани.
— Значи, си ги написала? О, Мариан, не поемай никакви рискове! Моля, моля те, не поемай никакви рискове!
Беше шест без петнадесет. Имах време да стигна до селската странноприемница и да се върна обратно преди вечерята. Ако чаках да се стъмни, може би нямаше да ми се удаде повторно изгоден случай да изляза безопасно от къщата.
— Стой затворена и не вади ключа, Лора — казах аз. — И не се страхувай за мен. Ако някой те пита нещо, без да отваряш, кажи, че съм отишла да се разходя.
— Кога ще се върнеш?
— Непременно преди вечерята. Кураж, скъпа моя! По това време утре за теб ще действува един човек с бистър ум, на когото можем изцяло да се доверим. Съдружникът на мистър Гилмор е най-добрият ни приятел след самия мистър Гилмор.
Кратко размишление, щом останах сама, ме убеди, че е по-добре да не се появявам в костюма си за разходка, преди да съм разбрала какво става на долния етаж. Все още не бях установила дали сър Пърсивъл е в къщата.
Песента на канарчетата в библиотеката и миризмата на тютюневия дим, която се носеше от отворената врата, ми подсказаха веднага къде е графът. Погледнах през рамо, докато минавах покрай портала, и за голяма изненада видях как с изключителното си очарование и любезност той демонстрира пред икономката възприемчивостта на птичките. Сигурно й бе отправил специална покана да ги види, защото никога по собствена инициатива не би й хрумнало да влезе в библиотеката. И най-незначителните действия на този човек криеха някаква причина. Каква можеше да бъде тя?
Но време да разследвам подбудите му нямаше. Потърсих мадам Фоско и я видях да прави любимите си обиколки около езерцето с рибките.
Малко съмнително беше как ще ме посрещне след пристъпа на ревност, за който бях станала повод преди малко. Но междувременно съпругът й бе успял да я укроти и сега тя разговаряше с обичайната си учтивост. Заприказвах я с единствената цел да разбера дали знае къде е отишъл сър Пърсивъл. Съумях да го спомена в беседата ни и след известни извъртания от страна и на двете ни тя най-сетне каза, че бил излязъл.
— Кой кон взе? — попитах между другото.
— Не е взимал кон — отговори тя. — Тръгна пеша преди два часа. Както разбрах, искал да разпита отново за тази Ан Катърик. Изглежда обхванат от някакво прекомерно желание да я открие. Знаете ли случайно дали тя е опасна в лудостта си, мис Халкъм?
— Не зная, графиньо.
— Прибирате ли се обратно?
— Да, така смятам да направя. Предполагам, че скоро ще трябва да се обличаме за вечеря.
Влязохме в къщата заедно. Мадам Фоско се отправи към библиотеката и затвори вратата. Отидох веднага да взема шапката и шала си. Всяка минута беше от значение, ако исках да се свържа с Фани в странноприемницата и да се върна преди вечерята.
Когато прекосявах отново преддверието, там нямаше никой и песента на птичките в библиотеката бе спряла. Не можех да спирам, за да правя нови проверки. Уверих се само, че пътят ми е чист, и напуснах къщата с двете писма, прибрани на сигурно място в джоба ми.
По пътя към селото се подготвих за вероятността да срещна сър Пърсивъл. Убедена бях, че ако трябва да се разправям насаме с него, няма да изгубя присъствие на духа. Жена, сигурна в собствения си разсъдък, може по всяко време да излезе насреща на мъж, който не е сигурен в собствения си нрав. Не се боях от сър Пърсивъл така, както се страхувах от графа. Вместо да се стресна, успокоих се, когато чух по каква работа е излязъл. Докато той бе погълнат от голямата си грижа да открие Ан Катърик, с Лора можехме да се надяваме, че няма да бъдем обект на непосредствено преследване от негова страна. Заради нас, както и заради Ан вярвах и горещо се молех тя да му убегне.
Вървях бързо, доколкото бе възможно това в горещината, и стигнах до кръстопътя, водещ към селото, като от време на време се обръщах, за да се уверя, че никой не ме следи.
През целия път зад мен нямаше нищо друго освен един празен селски фургон. Шумът на трополящите колела ме дразнеше и когато видях, че фургонът тръгна по пътя за селото, спрях, за да го пропусна да мине и да не го чувам повече. Като погледнах по-внимателно, ми се стори, че зад него се движат краката на някакъв мъж, но това не бе коларят, който вървеше отстрани до конете си. Частта от кръстопътя, по която току-що бях минала, бе тъй тясна, че идващият след мен фургон обрули клоните и храстите от двете страни и аз трябваше да изчакам, докато отмине, за да проверя, дали наистина съм видяла нещо. Очевидно впечатлението ми е било погрешно, защото, когато фургонът мина покрай мен, пътят зад него беше празен.