Имаше нещо ужасяващо — нещо свирепо и дяволско в радостния изблик от собственото му пеене и свирене и в победоносния поглед, с който наблюдаваше въздействието върху ми, докато аз се примъквах все по-близо и по-близо до вратата. Освобождението ми дойде най-сетне не от собствените ми усилия, а от появата на сър Пърсивъл. Той отвори вратата на трапезарията и като се провикна ядосано, поиска да узнае какво значи „този дяволски шум“. Графът тутакси стана от пианото. „Ах! Щом идва Пърсивъл — каза той, — край на хармонията и мелодичността. Музата на музиката, мис Халкъм, ни напуска ужасена и аз, старият, дебел музикант, ще изляза на чист въздух, за да излея там останалата част от възторга си!“ Той излезе с горда крачка на верандата, пъхна ръце в джобовете си и подхвана отново приглушено „Арията на Мойсей“ в градината.
Чух сър Пърсивъл да го вика от прозореца на трапезарията. Но той не му обърна внимание. Изглежда, беше решил да не го чува. Дълго отлаганият спокоен разговор между тях бе отново отсрочен, докато графът не пожелаеше той да се състои.
Беше ме задържал в салона половин час, след като жена му ни остави. Къде е била и какво е правила през това време?
Качих се горе, за да разбера, но не открих нищо; а когато разпитах Лора, стана ясно, че и тя не е чула нищо. Никой не я обезпокоил, никакво шумолене на копринена рокля не бе доловила в преддверието или в коридора.
Часът беше девет без двадесет. Отидох в стаята си да взема дневника и после се върнах при Лора, като ту пишех, ту спирах, за да говоря с нея. Никой не се приближи и нища не се случи. До десет часа бяхме заедно. Тогава станах, казах й пак няколко одобрителни думи и й пожелах лека нощ. Тя заключи вратата, след като се уговорихме, че на другата сутрин най-напред ще отида при нея.
Имах да прибавя още няколко изречения в дневника си, преди самата аз да си легна, и докато слизах отново долу към салона, след като се разделих с Лора за днешния изнурителен ден, реших просто да се появя там, да се извиня и да се оттегля един час по-рано от обикновеното.
Сър Пърсивъл, графът и жена му седяха заедно. Сър Пърсивъл се прозяваше в едно кресло, графът четеше, мадам Фоско си вееше с ветрилото. Странно, но лицето й беше зачервено. Тя, която никога не страдаше от топлината, без съмнение се измъчваше от нея тази вечер.
— Боя се, графиньо, че не се чувствувате тъй добре както винаги? — казах аз.
— Щях да ви кажа точно същото — отвърна тя. — Изглеждате бледа, драга моя!
Божичко! Тя за първи път се обръщаше към мен по този интимен начин. При това, когато изрече тези думи, по лицето й се изписа безочлива усмивка.
— Мъчи ме едно от моите главоболия — отговорих студено аз.
— А, така ли? Липса на чист въздух, предполагам? Една разходка преди вечеря би ви се отразила добре. — Тя наблегна особено на думата „разходка“. Дали ме е видяла, че излизам? Това нямаше значение. Писмата бяха сега на сигурно място в ръцете на Фани.
— Елате да пушим, Фоско — каза сър Пърсивъл, като се надигна и отново погледна смутено приятеля си.
— С удоволствие, Пърсивъл, след като дамите си легнат — отвърна графът.
— Извинете ме, графиньо, че първа ще се оттегля — казах аз. — Сънят е единственото лекарство да главоболие като моето.
Сбогувах се. Когато се ръкувах с нея, на лицето й бе изписана същата безочлива усмивка. Сър Пърсивъл не ми обърна никакво внимание. Той гледаше нетърпеливо към мадам Фоско, която с нищо не показваше, че се готви да напусне стаята заедно с мен. Графът се усмихна на себе си зад книгата. Спокойният разговор със сър Пърсивъл отново щеше да се забави и този път пречката бе графинята.
IX
Деветнадесети юни. — След като най-сетне се озовах на сигурно място в собствената си стая, аз разлистих тези страници и се приготвих да допиша впечатленията си от деня.
Повече от десет минути седях безцелно, с перо в ръка, разсъждавайки върху събитията от последните дванадесет часа. Когато най-после се залових за задачата си, изпитах затруднение както никога досега. Въпреки усилията ми да съсредоточа мислите си, те витаеха със странно упорство около сър Пърсивъл и графа и цялото ми внимание вместо към дневника бе насочено към този личен разговор между тях, който бе отлаган през целия ден и сега вече щеше да се състои в тишината и уединението, предлагани от нощта.
Съзнанието ми бе тъй объркано, че не можеше да възкреси всичко, случило се от сутринта насам, и не ми оставаше нищо друго, освен да затворя дневника и да го изоставя за известно време.