— Никакъв!
— Какво? Никакви пари ли нямате при банкерите?
— Само няколкостотин, а аз се нуждая от хиляди.
— Нямате ли никакви ценни книжа, срещу които, да вземете заем?
— Никакви.
— Какво в същност получавате понастоящем по линия на съпругата си?
— Нищо освен лихвата от нейните двадесет хиляди лири, която едва стига за всекидневните ни нужди.
— Какво очаквате от нея?
— Три хиляди лири годишно, когато чичо й умре.
— Добро състояние, Пърсивъл. Що за човек е този чичо? Стар ли е?
— Не нито стар, нито млад.
— Благ човек ли е, нашироко ли живее? Женен? Не, мисля, че съпругата ми спомена — не е женен.
— Разбира се, че не е. Ако беше женен и имаше син, лейди Глайд нямаше да бъде пряка наследница на имуществото. Ще ви кажа какъв е той — един сълзлив бърборко и егоистичен глупак, който додява на всеки, изправил се пред очите му, със здравословното си състояние.
— Подобни мъже, Пърсивъл, живеят дълго и се женят напук, когато най-малко го очаквате. Според мен, приятелю мой, шансът ви за трите хиляди годишно не е много голям. Нищо ли повече няма да получите от съпругата си?
— Нищо.
— Абсолютно нищо?
— Абсолютно нищо, освен ако почине.
— Аха! Ако почине…
Последва нова пауза. Графът излезе от верандата на пясъчната пътека отвън. Разбрах това по гласа му.
— Дъждът най-сетне дойде — чух го да казва. Да, беше дошъл. Пелерината ми показваше, че преди малко бе заваляло силно.
Графът се върна обратно на верандата — столът изскърца под тежестта му, когато седна отново.
— Е, Пърсивъл — каза той, — в случай че лейди Глайд се помине, какво получавате тогава?
— Ако няма деца…
— Това вероятно ли е?
— Ни най-малко…
— Е?
— Тогава ще получа нейните двадесет хиляди.
— В брой?
— В брой.
Отново настъпи тишина. Гласовете им замлъкнаха и сянката на мадам Фоско пак затъмни щората. Вместо да отмине този път, тя остана за миг неподвижна. Видях как пръстите й се пресягат и повдигат щората от едната й страна. Неясното бяло очертание на лицето й, което гледаше право над мен, се появи зад прозореца. Не помръднах, покрита от главата до петите с черната пелерина. Дъждът, който бързо ме мокреше, се стичаше по стъклото, премрежваше го и тя не можеше да види нищо. „Вали ли, вали!“ — чух я да казва на глас. После пусна щората и аз отново започнах да дишам свободно.
Разговорът под мен продължаваше, този път подет, от графа.
— Пърсивъл! Държите ли на жена си?
— Фоско! Това е доста прям въпрос.
— Аз съм прям човек и го повтарям отново.
— Защо, по дяволите, ме гледате така?
— Не искате да ми отговорите? Добре тогава, да кажем, че съпругата ви умре, преди да е свършило лятото…
— Престанете, Фоско!
— Да кажем, че съпругата ви умре…
— Престанете, казвам ви!
— В такъв случай ще спечелите двадесет хиляди лири и ще загубите…
— Ще загубя вероятните три хиляди годишно.
— Малко вероятни, Пърсивъл — само малко вероятни. А вие имате незабавна, нужда от пари. Във вашето положение печалбата е сигурна, загубата — съмнителна.
— Говорете и за себе си, не само за мен. Част от парите бе взета назаем заради вас. И ако говорите за печалба, смъртта на съпругата ми би означавала десет хиляди лири в джоба на вашата съпруга. Умен мъж сте, но за удобство забравихте наследството на мадам Фоско. Не ме гледайте така! Тази няма да я бъде! Честна дума — като ме гледате тъй и ми задавате такива въпроси, тръпки ме побиват!
— Тръпки ли ви побиват? Да не би на английски това да означава съвест? Говоря за смъртта на жена ви като за една възможност. Какво толкова? Почтените адвокати, които дращят вашите завещания, гледат най-открито на кончината на живи хора. Побиват ли ви тръпки от тях? Защо тогава аз ви действувам така? Тази вечер трябваше да си изясня вашето положение безпогрешно и го направих. Ето какво е положението ви. Ако жена ви е жива, вие изплащате полиците с подписа й, ако умре, вие ги изплащате със смъртта й.
Докато той говореше, светлината в стаята на мадам Фоско угасна и целият втори етаж на къщата потъна в тъмнина.
— Приказки! Приказки! — изръмжа сър Пърсивъл. — Ако някой ви чуе, ще помисли, че жена ми е сложила вече подписа си.
— Предоставихте всичко в мои ръце — отвърна графът — и аз имам повече от два месеца пред себе си, за да си изясня нещата. Но засега ви моля да не казвате нищо повече. Когато изтече срокът на полиците, сам ще се убедите дали тези мои „приказки, приказки!“ струват нещо. А сега, Пърсивъл, след като приключихме за тази вечер с паричните въпроси, моето внимание е на ваше разположение, ако желаете да се посъветвате с мен за второто усложнение, което ви влияе твърде зле. Почти не мога да ви позная. Говорете, приятелю, и ме извинете, ако шокирам вашите национални вкусове, като си направя втора чаша вода със захар.