На третия ден пощата ми донесе едно крайно безочливо писмо от лице, напълно непознато за мен. То се представяше като съдружника на нашия адвокат — нашия скъп, твърдоглав, стар Гилмор — и ме уведомяваше, че неотдавна получил по пощата писмо, адресирано до него с почерка на мис Халкъм. Отваряйки плика, за свое удивление открил, че вътре нямало нищо друго освен един празен лист. Това обстоятелство му се видяло толкова подозрително (подсказвайки на будния му юридически ум, че писмото е било взето), че веднага писал на мис Халкъм, но не получил никакъв отговор със следващата поща. При това затруднение вместо да постъпи като разумен човек и да остави нещата да поемат собствения си ход, следващото му абсурдно решение, както самият го показа, било да ме притесни с писмо и да ме пита дали не зная нещо по въпроса. Какво, по дяволите, бих могъл да зная аз? Защо тревожи освен себе си и мен? Отговорих му в този смисъл. Това беше едно от най-острите ми писма. В епистоларните си писания не съм сътворявал нищо по-категорично, откакто ми се наложи да пиша на мистър Уолтър Хартрайт, който ми причини толкова безпокойства.
Писмото ми е оказало своето въздействие. Повече този адвокат не ми писа.
Това може би не бе тъй изненадващо. Но безспорно забележително бе обстоятелството, че не получих второ писмо от Мариан, нито някакви признаци за нейното пристигане. Неочакваното й отсъствие ми се отрази изумително добре. Толкова успокоително и приятно бе да заключа (както, разбира се, направих), че родствениците ми отново са се помирили. Петте дни на ненарушаван покой и блажено ергенуване възстановиха до голяма степен силите ми. На шестия ден се почувствувах достатъчно добре, за да повикам моя фотограф и да го накарам да се залови отново с работата по копията на моите безценни предмети на изкуството, с оглед, както вече споменах, подобряване вкуса в този варварски край. Тъкмо го бях отпратил в лабораторията му и бях започнал да се наслаждавам на моите монети, когато неочаквано се появи Луи с визитна картичка в ръка.
— Още една Млада особа? — запитах аз. — Няма да я приема. Младите особи не действуват добре на здравословното ми състояние. Поне не у дома.
— Този път е един джентълмен, сър.
Един джентълмен, разбира се, бе нещо по-различно. Погледнах визитката.
Милостиви боже! Чужденецът — съпруг на моята досадна сестра — граф Фоско.
Необходимо ли е да казвам какво беше първото ми впечатление, когато погледнах визитната картичка на моя гост? Едва ли. След като сестра ми се бе омъжила за чужденец, всеки разумен човек би могъл да изпитва само едно усещане. Графът, разбира се, бе дошъл да иска пари назаем от мен.
— Луи — казах, — смятате ли, че ще си отиде, ако му дадете пет шилинга?
Луи изглеждаше потресен. Той ме изненада неочаквано, като заяви, че чужденецът — съпруг на моята сестра, бил облечен превъзходно и представлявал портрет, на самото благоденствие. При тези обстоятелства първото ми впечатление се измени до известна степен. От това следваше, че графът имаше лични затруднения от семейно естество и че бе дошъл, подобно на останалите ми роднини; да ги стовари върху мен.
— Спомена ли какво го води насам? — запитах аз.
— Граф Фоско съобщи, че е дошъл тук, сър, защото мис Халкъм не била в състояние да напусне Блакуотър Парк.
Нови тревоги очевидно. Не негови, както предполагах, но на скъпата Мариан. Но така или иначе, тревоги. О, боже!
— Въведете го — заявих примирено.
Първата поява на графа наистина ме стресна. Той бе тъй застрашителен в размерите си, че се разтреперах. Сигурен бях, че ще разтресе пода и ще събори изящните ми предмети. Но той не направи нито едното, нито другото. Облечен бе в приятен летен костюм, обноските му бяха приятно овладени и тихи, имаше очарователна усмивка. Първото ми впечатление от него бе изключително благоприятно. Не прави чест на проницателността ми — както впоследствие ще стане ясно — да признавам това, но по природа съм прям човек и затова го признавам.
— Позволете ми да ви се представя, мистър Феърли — каза той. — Идвам от Блакуотър Парк и имам честта и Щастието да бъда съпруг, на мадам Фоско. Позволете ми за пръв и за последен път да се възползувам от това обстоятелство и да ви помоля да не се отнасяте с мен като с непознат. Моля ви, не нарушавайте покоя си — моля ви, не ставайте.
— Много сте мил — отговорих аз. — Как бих искал да имам достатъчно сили, за да стана. Очарован съм да ви видя в Лимъридж. Моля, седнете.
— Боя се, че днес страдате — каза графът.
— Както обикновено — отвърнах му. — Аз съм само едно кълбо от нерви, облечено, за да изглежда като човек.