Той размаха ужасната си ръка към мен — удари заразените си гърди и се обърна с ораторско сладкодумие към мен, като че ли се намираше в Камарата на общините. Крайно време бе да предприема някакъв отчаян ход. Крайно време бе да позвъня за Луи и с предпазна цел да дезинфекцирам стаята.
Поставен на изпитание в тези критични обстоятелства, аз бях осенен от една безценна идея, която, така да се каже, убиваше с един куршум два заека. Реших да се отърва от досадното красноречие на графа и от досадните тревоги на лейди Глайд, като изпълня молбата на този противен чужденец и напиша веднага писмото. Не съществуваше и най-малката опасност поканата да бъде приета, тъй като нямаше никакъв шанс Лора да се съгласи да напусне Блакуотър Парк, докато там лежеше болна Мариан. Не можех да повярвам как тази очарователно сгодна пречка бе убягнала от деловата проницателност на графа, но той не бе я предвидил. Ужасът, че все пак би могъл да я открие, ако го оставех още малко да помисли, ме подтикна до такава степен, че аз с мъка се изправих, за да седна, сграбчих, направо сграбчих пособията за писане, които бяха до мен, и написах писмото с бързината на най-обикновен канцеларски чиновник.
„Най-скъпа Лора, моля ви, елате, когато желаете. Разделете пътуването на две, като преспите в къщата на леля си. Покрусен съм от новината за болестта на скъпата Мариан. Както винаги предано ваш.“
Протегнах ръка и връчих тези редове на графа, облегнах се назад в креслото си и казах:
— Извинете, но съм напълно изтощен. Не мога да издържа повече. Бихте ли искали да починете и да обядвате долу? Моите най-добри чувства на всички и така нататък. Довиждане.
Той държа още една реч — този човек бе неуморим. Затворих очи, стараейки се да чувам колкото се може по-малко. Въпреки усилията си бях принуден да чуя още много. Неизчерпаемият съпруг на сестра ми, поздрави себе си, поздрави и мен е резултата от нашия разговор, спомена още куп неща относно неговите и моите чувства, съжали за моето окаяно здраве, предложи да ми даде една рецепта, внуши ми колко е важно да не забравям какво е казал за значението на светлината, прие моята любезна покана да си почине и да обядва, препоръча ми да очаквам лейди Глайд след два или три дни, помоли за моето разрешение да мисли с нетърпение за нашата следваща среща вместо мъчителното и за двамата ни „сбогом“. Последва още една тирада, която с радост мога да заявя, че не изслушах и сега не си я спомням. Чувах как съчувственият му глас постепенно отзвучава, но колкото и огромен да бе самият той, не чух кога е излязъл. Притежаваше достойнството да бъде напълно безшумен. Не знам кога е отворил и затворил вратата. Осмелих се да отворя отново очи, след като от известно време бе станало тихо — него го нямаше.
Позвъних за Луи и се уединих в банята си. Хладка вода, подсилена с ароматизиран оцет, за мен и обилна дезинфекция за кабинета ми бяха наложителните предпазни мерки, които трябваше да се вземат и аз естествено ги взех. С радост мога да заявя, че се оказаха успешни. После се отдадох на обичайната си следобедна почивка. Събудих се изпотен и студен.
Най-напред запитах за графа. Бяхме ли се отървали от него? Да — заминал си със следобедния влак. Обядвал ли е и в такъв случай какво? Само плодов сладкиш и сметана. Какъв човек! Какво храносмилане!
Трябва ли да кажа още нещо? Надявам се, че не. Вярвам, че стигнах до определените за мен граници. Ужасните събития, последвали по-късно, не се случиха, благодарен съм да го кажа, в мое присъствие. Направих всичко с най-добри намерения. Не съм отговорен за печалното нещастие, което бе почти невъзможно да се предвиди. Моят слуга Луи (който наистина е привързан към мен по своя глупав начин) смята, че никога няма да се съвзема от всичко това. Той ме гледа как диктувам в момента с кърпичка връз очите. Искам да отбележа, за да бъда справедлив към себе си, че вината не е моя и че съм изтощен и покрусен. Има ли смисъл да казвам още нещо?
Историята продължава от името на ЕЛАША МИЧЕЛСЪН, икономка в Блакуотър Парк
I
Помолена съм да изложа ясно това, което зная за боледуването на мис Халкъм и за обстоятелствата, при които лейди Глайд замина от Блакуотър Парк за Лондон.