Това се иска от мен, тъй като свидетелските ми показания са необходими в интерес на истината. Като вдовица на свещеник от англиканската църква (принудена от нещастието и нуждата да постъпя на служба), аз съм научена да поставям истината над всякакви други съображения. Ето защо се отзовавам на една молба, на която иначе — поради нежеланието да се свързвам със скръбни семейни истории — едва ли бих откликнала.
По онова време не си водех никакви записки и следователно не мога да бъда напълно сигурна за датите, но смятам, че не греша, като заявявам, че сериозното заболяване на мис Халкъм започна във втората половина или последните десет дни на юни. В Блакуотър Парк се закусваше късно — понякога дори в десет часа, но никога по-рано от девет и половина. Сутринта, за която говоря, мис Халкъм (тя обикновено слизаше първа) не се появи. След като семейството изчака четвърт час, прислужницата от горния етаж бе изпратена да я потърси и се върна тичешком ужасно изплашена. Пресрещнах я на стълбите и веднага отидох при мис Халкъм да видя какво се е случило. Бедната госпожица не бе в състояние да ми обясни. Тя крачеше из стаята си с перо в ръката, доста замаяна, цялата трескава.
Лейди Глайд (тъй като вече не съм на служба при сър Пърсивъл, мога, без това да се сметне за непристойно, да я назова по име, вместо да я нарека миледи) бе първата, която влезе при нас. Тя бе тъй разтревожена и разстроена, че не можеше почти с нищо да помогне. Граф Фоско и съпругата му, които след това незабавно се качиха горе, бяха много услужливи и любезни. Нейно благородие ми помогна да сложа мис Халкъм да си легне. Негово благородие графът остана във всекидневната и след като изпрати да донесат моята аптечка, приготви лекарство за мис Халкъм и охладителна течност за главата й, за да не губим време, докато дойде лекарят. Намазахме я с течността, но не можахме да я убедим да вземе лекарството. Сър Пърсивъл се нае да извика лекар. Той изпрати един коняр да отиде на кон в Оук Лодж — най-близкото място, където имаше лекар — мистър Досън.
Мистър Досън пристигна след по-малко от половин час. Той е почтен възрастен господин, добре известен в цялата област, и ние много се разтревожихме, когато разбрахме, че според него случаят е много сериозен.
Негово благородие графът заговори най-приятелски с мистър Досън и най-откровено изрази своето мнение. Мистър Досън не твърде вежливо запита дали негово благородие дава съветите си от позицията на лекар; и след като му бе отговорено, че това са съвети на човек, който е изучавал непрофесионално медицина, отвърна, че няма навика да се консултира с лекари-аматьори. Графът с истинско християнско смирение се усмихна и излезе от стаята. Преди да си тръгне, той ми каза, че може да бъде намерен, в случай че имаме нужда от него през деня, при навеса за лодки на брега на езерото. Защо е трябвало да ходи там, не зная. Но той наистина отиде, като се прибра едва към седем часа за вечеря. Може би с това е искал да даде пример как да пазим възможно най-голяма тишина в къщата. Подобно нещо бе напълно в неговия стил. Той бе изключително деликатен благородник.
Мис Халкъм прекара много лоша нощ, пристъпите на треската идваха и си отиваха и призори, вместо да се подобри, състоянието й се влоши. Тъй като в околността не можеше да се намери подходяща сестра, грижите поехме нейно благородие графинята и аз, като се сменяхме. Лейди Глайд най-неблагоразумно настояваше също да седи с нас. Тя бе твърде изнервена и с крехко здраве, за да понесе спокойно тревогите около заболяването на мис Халкъм. Само си вредеше, без ни най-малко да ни бъде от помощ. Не съм срещала по-нежна и по-чувствителна дама от ней; тя плачеше и беше изплашена — две слабости, които правеха напълно неподходящо присъствието й в стаята на болната.
Сър Пърсивъл и графът дойдоха на сутринта, за да се осведомят за положението.
Сър Пърсивъл (покрусен, предполагам, от скръбта на съпругата си и болестта на мис Халкъм) изглеждаше много объркан и напрегнат. Негово благородие, от друга страна, бе пример на подобаващо спокойствие и загриженост. В ръце държеше сламената си шапка и една книга и аз го чух да съобщава на сър Пърсивъл, че ще излезе отново и ще чете край езерото. „Да пазим тишина в къщата — каза той. — Да не пушим вътре, приятелю мой, сега, когато мис Халкъм е болна. Вие си вършете вашата работа, а аз — моята. Обичам да съм сам, когато чета. Довиждане, мисис Мичелсън.“
Сър Пърсивъл не беше достатъчно любезен — може би справедливостта изисква да уточня това, — не се владееше достатъчно, за да се сбогува с мен със същата вежливост. В същност единственият човек в къщата, който винаги се отнасяше с мен като с дама, изпаднала в беда, бе графът. Неговите обноски бяха на истински аристократ — той бе внимателен с всеки. Отдаваше нужното дори и на младата особа (името й е Фани), която прислужваше на лейди Глайд. Когато сър Пърсивъл я отпрати, негово благородие (който в този момент ми показваше сладките си птички) най-любезно и загрижено попита какво е станало с нея, къде щяла да отиде, след като напусне Блакуотър Парк, и така нататък. Именно в такива малки и деликатни неща винаги се проявяват предимствата на аристократичното потекло. Не се извинявам за споменаването на тези подробности; отбелязвам ги, за да изтъкна качествата, на негово благородие, когото, зная го със сигурност, някои хора осъждат твърде сурово. Благородник, който се отнася с уважение към една изпаднала в беда дама и проявява бащинска загриженост към една скромна прислужница, показва твърде възвишени принципи и чувства, за да се поставят те с лека ръка под съмнение. Не излагам никакви становища, а само факти. Една от най-хубавите проповеди на обичния ми съпруг бе на тази тема. Препрочитам я непрестанно — имам свой екземпляр от изданието, отпечатано с подписка в първите дни на вдовството ми — и при всеки нов прочит извличам все по-голяма духовна полза и поука. Състоянието на мис Халкъм не се подобряваше и втората нощ бе дори по-лоша от първата. Мистър Досън непрекъснато се грижеше за нея. Сестринските грижи бяха все тъй разделени, между графинята и мен. Лейди Глайд все така настояваше да седи с нас, макар че и двете я молехме да си отдъхне за малко. „Моето място е до леглото на Мариан — бе единственият й отговор. — Независимо дали съм болна или здрава, нищо не може да ме накара да я изпусна из очи.“