Да продължа. Нощта премина както обикновено, без да донесе положителна промяна в състоянието на мис Халкъм. На следващия ден тя като че ли се почувствува малко по-добре. На другия ден нейно благородие графинята замина със сутрешния влак за Лондон, без да я чуя да споменава пред никого за целта на своето пътуване. Както винаги внимателен, съпругът й я придружи до гарата.
Останах да се грижа сама за мис Халкъм. При това твърдата решимост на лейди Глайд да бди край леглото на сестра си създаваше голямата вероятност тя да бъде следващата ми пациентка.
Единственото значително събитие, което се случи през деня, бе новата неприятна среща, състояла се между доктора й графа.
Връщайки се от гарата, негово благородие дойде във всекидневната на мис Халкъм, за да попита как е болната. Излязох от спалнята, за да говоря с него, тъй като по това време мистър Досън и лейди Глайд бяха при пациентката. Графът ми зададе много въпроси относно лечението и симптомите. Уведомих го, че на болната се прилагат така наречените физиологични разтвори и че симптомите между пристъпите на треската говорят за определена слабост и изтощение. Точно когато съобщавах тези подробности, мистър Досън излезе от спалнята.
— Добро утро, сър — каза негово благородие, като пристъпи най-вежливо и спря лекаря с такава изискана решителност, на която не би могло да се устои. — Силно съм обезпокоен, че днес не намирате подобрение в симптомите.
— Намирам решително подобрение — отговори мистър Досън.
— Все още ли държите на вашето лечение, което намалява тонуса в този случай на треска? — продължи негово благородие.
— Държа на лечението, което се основава на личния ми професионален опит — рече мистър Досън.
— Разрешете ми да ви задам един въпрос от голямата тема за професионалния опит — отбеляза графът. — Не си позволявам да ви съветвам повече, позволявам си само да ви запитам нещо. Вие сте до известна степен отдалечен от големите центрове на научната дейност — Лондон и Париж. Чували ли сте някога, че изтощителното въздействие на треската се преодолява сериозно и успешно, като отпадналият пациент се тонизира с коняк, вино, амоняк и хинин? Стигнала ли е тази нова ерес на най-големите медицински светила до ушите ви?
— Когато въпросът ми е зададен от професионалист, ще му отговоря с радост — заяви лекарят, отваряйки вратата, за да излезе. — Но тъй като вие не сте професионалист, отказвам да ви отговоря.
Зашлевен по този непростимо неучтив начин от едната страна, графът, като истински християнин, веднага си подложи и другата и каза най-мило:
— Довиждане, мистър Досън.
Ако моят любим покоен съпруг би имал щастието да познава негово благородие, колко високо щяха да се ценят взаимно!
Нейно благородие графинята се завърна същата вечер с последния влак и доведе със себе си медицинската сестра от Лондон. Съобщиха ми, че тази особа се нарича мисис Рубел. Видът й и лошият й английски език, когато заговори, ми дадоха да разбера, че е чужденка.
Винаги съм възпитавала в себе си чувство на хуманно снизхождение към чужденците. Те не са дарени с нашите блага и преимущества и повечето от тях са отгледани със слепите грешки на католицизма. Освен това мое правило и практика, както и на скъпия ми съпруг преди мен (виж Проповед XXIX в Сборника на покойния преподобен Самюъл Мичелсън, магистър на изкуствата), бе да се отнасям с хората тъй, както бих искала те да се отнасят с мен. Поради тези две причини няма да кажа, че мисис Рубел ми направи силно впечатление като дребна, жилава, лукава личност на около петдесет години, с мургав или креолски цвят на кожата и зорки светлосиви очи. Нито ще спомена поради вече заявените причини, че роклята й, макар и от най-простата черна коприна, бе твърде пищна като тъкан и ненужно изискана в гарнитурата и изработката за особа с нейното положение. Не бих искала такива неща да се говорят за мен и затова мой дълг е да не ги казвам за мисис Рубел. Ще спомена само, че поведението й не можеше да се нарече неприятно сдържано, а само изключително тихо и необщително; тя много се оглеждаше и малко говореше, което би могло да бъде плод както на собствената й скромност, така и на недоверието към положението, което имаше в Блакуотър Парк. Тя отказа да вечеря (което може да е странно, но в никакъв случай не и подозрително) въпреки учтивата покана, отправена й лично от мен да се нахрани в моята стая.
По изричното предложение на графа (колко типично за опрощаващата доброта на негово благородие) бе уредено мисис Рубел да не поема задълженията си, докато не бъде видяна и Одобрена от лекаря на другата сутрин. През нощта останах аз. Лейди Глайд, изглежда, не искаше да приеме назначението на новата сестра. Подобна липса на снизхождение към една чужденка от страна на дама с нейното образование и изисканост ме изненада. Осмелих се да кажа: „Миледи, не трябва да прибързваме в оценките си спрямо по-низшите от нас — особено когато са чужденци.“ Лейди Глайд като че ли не ми обърна внимание. Тя само въздишаше и целуваше ръката на мис Халкъм, която бе отпусната върху завивката. Това не бе много благоразумна постъпка в стаята на болен, за когото бе твърде препоръчително да не се вълнува. Но бедната лейди Глайд не умееше никак да се грижи за болен човек — съвсем никак, колкото и да е жалко да го кажа.