В течение на следващите няколко дни ние всички наистина забелязахме, че мис Халкъм се чувствува малко по-добре. Вярата ни в мистър Досън се възвърна. Той изглеждаше сигурен в лечението си и увери лейди Глайд, когато тя говори с него по този въпрос, че самият ще предложи да изпратят за друг лекар в мига, в който усети дори и сянка от съмнение.
Единственият човек между нас, който не изпита облекчение при тези думи, беше графинята. Тя сподели с мен насаме, че авторитетът на мистър Досън не можел да й вдъхне спокойствие относно състоянието на мис Халкъм и затова с нетърпение очаквала мнението на съпруга си, когато той се завърне. Това щяло да стане, както я уведомявал в писмата си, след три дни. Графът и графинята си пишеха редовно всяка сутрин. В това отношение, както и във всички други, те бяха образец на семейни хора.
Вечерта на третия ден забелязах промяна в мис Халкъм, която предизвика у мен сериозни опасения. Мисис Рубел също я забеляза. Не казахме нищо на лейди Глайд, която спеше, напълно победена от изнемога, на канапето във всекидневната.
Тази вечер мистър Досън направи своето посещение по-късно от обикновеното. Видях, че лицето му се промени в мига, в който съзря пациентката си. Опита се да скрие това, но изглеждаше объркан и разтревожен. Изпратихме човек, който да донесе личната му аптечка от дома му, дезинфекцирахме стаята и по негово лично нареждане му приготвихме легло в къщата. „Прераснала ли е треската в инфекция?“ — пошепнах му аз. „Боя се, че да — отвърна той. — Утре сутринта ще стане ясно.“
По наставление на мистър Досън лейди Глайд не бе уведомена за влошаването. Самият той, позовавайки се на здравето й, изрично й забрани да стои заедно с нас в спалнята през тази нощ. Тя направи опит да се противопостави — последва една тъжна сцена, но с лекарския си авторитет той успя да постигне своето.
На другата сутрин един от слугите замина с писмо до един лекар в Лондон с нареждане да го доведе със себе си още с първия влак. Половин час след заминаването на пратеника графът се завърна в Блакуотър Парк.
Графинята — на своя отговорност — веднага го въведе да види болната. В тази нейна постъпка за мен нямаше нищо непристойно. Негово благородие бе женен мъж; той бе достатъчно възрастен, за да бъде баща на мис Халкъм; освен това я видя в присъствието на една родственица — лелята на лейди Глайд. Въпреки това мистър Досън възнегодува срещу присъствието му в стаята, но аз ясно забелязах, че докторът бе твърде силно разтревожен, за да се противопостави сериозно в случая.
Бедната страдаща госпожица не можеше да разпознае никого. Тя, изглежда, погрешно вземаше приятелите си за врагове. Когато графът приближи към леглото й, нейните очи, които дотогава блуждаеха безспир из стаята, се втренчиха в лицето му с такъв ужас, че ще го помня до последния си ден. Графът седна до нея, измери й пулса, докосна слепоочията й, вгледа се в нея много внимателно и после се обърна към доктора с такова възмущение и ненавист, че думите замряха на устните на мистър Досън и за миг той се вцепени — бледен от гняв и тревога и напълно безмълвен. След това негово благородие погледна към мен.
— Кога настъпи промяната? — запита той. Казах му.
— Оттогава лейди Глайд влизала ли е в стаята? Отговорих, че не е влизала. Лекарят изрично й бе забранил това предната вечер и на сутринта отново бе повторил заповедта си.
— Осведомени ли сте вие и мисис Рубел за истинската същност на бедата? — бе следващият му въпрос.
— Осведомени сме — отговорих аз, — че заболяването е по всяка вероятност заразно. — Той ме прекъсна, преди да успея да добавя нещо.
— Това е тифозна треска — заяви.
В минутата, която изтече, докато разговаряхме, мистър Досън дойде на себе си и се обърна към графа с обичайната си категоричност.
— Това не е тифозна треска — възрази остро той. — Протестирам срещу тази намеса, сър. Освен мен тук никой няма право да задава въпроси. Изпълнявам дълга си, правейки всичко, което е по силите ми…
Графът го прекъсна — не с думи, а като посочи към леглото. Мистър Досън, изглежда, прие това като мълчаливо опровержение на своето уверение за личните си способности, при което още повече се разгневи.
— Казвам, че изпълнявам дълга си — повтори той. — Повикан е лекар от Лондон. За естеството на треската ще се консултирам с него и с никой друг. Настоявам да напуснете стаята.
— Влязох в тази стая, сър, в неприкосновените интереси на човечността — каза графът. — Й в същите интереси отново ще вляза тук, ако лекарят се забави. Предупреждавам ви още веднъж, че треската се е развила в тиф и че вашето лечение е отговорно за печалната промяна. Ако тази нещастна госпожица умре, аз ще свидетелствувам пред съда, че причина за смъртта й са вашето невежество и упорство.