В този момент ми се стори редно да припомня, че мис Халкъм е вече на път за Къмбърланд според обясненията на сър Пърсивъл.
— Страх ме е да го повярвам! — отговори нейно благородие. — Опасявам се, че тя е все още в къщата на този човек. Ако греша, ако тя наистина е отпътувала вече за Лимъридж, няма да спя утре вечер под покрива на граф Фоско. Най-скъпата ми приятелка на този свят след сестра ми живее близо до Лондон. Чували сте ни с мис Халкъм да говорим за мисис Веси, нали? Смятам да й пиша и да поискам да отседна в нейния дом. Не зная как ще стигна дотам, не зная как ще избягна графа, но във всеки случай ще съумея да се приютя там, ако сестра ми е отпътувала за Къмбърланд. Всичко, което искам от вас, е да се погрижите писмото ми до мисис Веси да замине тази вечер за Лондон заедно с писмото на сър Пърсивъл до графа. Имам основание да изпитвам недоверие към пощенската торба долу. Можете ли да запазите тайната ми и да ми помогнете? Това е може би последната услуга, която въобще ще поискам от вас.
Поколебах се; това ми се стори много странно; почти се боях, че разсъдъкът на нейно благородие е засегнат леко от изживените страдания и тревоги. В края на краищата, на собствен риск, дадох съгласието си. Ако писмото бе адресирано до непознат или до някой друг, а не до дамата на име мисис Веси, за която бях слушала толкова много, може би щях да откажа. Благодаря на бога — знаейки какво се случи след това, — благодаря на бога, че не се възпротивих на това или на което и да е друго желание, отправено от лейди Глайд към мен през този последен ден от пребиваването й в Блакуотър Парк.
Тя написа писмото и ми го връчи. Същата вечер го пуснах собственоръчно в пощенската кутия в селото.
През останалата част от деня не видяхме повече сър Пърсивъл.
Спах, по искане на лейди Глайд, в стаята до нейната, като вратата помежду ни беше отворена. В самотната и празна къща имаше нещо толкова ужасяващо, че аз от своя страна също се радвах за близостта ни. Нейно благородие седя до късно, като четеше писма и ги гореше и прибираше от чекмеджетата и шкафовете разни дребни неща, на които държеше, сякаш никога вече нямаше да се върне в Блакуотър Парк. Когато най-сетне си легна, спа много неспокойно — на няколко пъти викаше в съня си, като веднъж дори се събуди от това. Не зная какво е сънувала, но не сметна за нужно да го сподели с мен. Може би в моето положение нямах никакво право да очаквам подобно нещо от нея. Сега това е почти без значение; съжалявах я. Съжалявах я с цялата си душа.
Следващият ден бе хубав и слънчев. Сър Пърсивъл се качи след закуската, за да ни съобщи, че файтонът ще чака в дванадесет без петнадесет, тъй като влакът за Лондон спираше на нашата гара двадесет минути по-късно. Той уведоми лейди Глайд, че му се налагало да излезе, но се надявал да се върне, преди тя да тръпне. Ако го забавели непредвидени обстоятелства, аз трябвало да я придружа до гарата и да се погрижа да не закъснее за влака. Сър Пърсивъл даде тези си разпореждания много припряно, като през цялото време крачеше напред-назад из стаята. Нейно благородие внимателно следеше всяко негово движение. Но той от своя страна нито веднъж не я погледна.
Тя проговори едва когато той свърши и го спя, когато се отправи към вратата, като протегна ръка.
— Повече няма да ви видя — подчерта тя. — Това е нашата раздяла — раздяла може би завинаги. Ще се опитате ли да ми простите, Пърсивъл, тъй искрено, както аз ви прощавам?
Ужасна бледнина покри цялото му лице и големи капки пот избиха по плешивото му чело.
— Ще се върна — каза той и тръгна към вратата тъй бързо, сякаш прощалните думи на жена му го прогониха от стаята.
Никога не съм одобрявала сър Пърсивъл, но начинът, по който остави лейди Глайд, ме накара да се засрамя, че съм яла хляба му и съм била на служба при него. Исках да кажа на бедната лейди няколко успокоителни християнски думи, но в изражението й, когато погледна след излезлия си съпруг, имаше нещо, което ме накара да променя решението си и да запазя мълчание.
В уречения час файтонът спря пред вратата. Нейно благородие бе права — сър Пърсивъл не се върна. Чаках го до последния момент, но напразно.
Върху мен не тежеше никаква отговорност и все пак бях неспокойна.
— По собствена воля ли — запитах аз, когато файтонът минаваше през портата край къщичката на пазача — заминава ваше благородие за Лондон?
— Готова съм да отида където и да е — отговори тя, — за да сложа край на ужасното терзание, което изпитвам сега.