И двете хукнахме горе и видяхме дамата, легнала на канапето с мъртвешко бяло лице, ръце, вкопчени една в друга, и главата й беше клюмнала настрани. Била обхваната от внезапен ужас, рече господарката, а господарят пък каза, че имала пристъп. Изтичах навън, тъй като знаех квартала малко по-добре от другите, да доведа най-близкия доктор. Най-близко бяха Гудрик и Гарт, които са съдружници и се ползуваха с добро име и клиентела, както бях чувала, в целия Сейнт Джонс Уд. Мистър Гудрик беше там и веднага дойде с мен.
Множко време мина, преди да окаже някаква помощ. Бедната злочеста дама получаваше пристъп след пристъп и накрая тъй се изтощи, че беше безсилна като новородено. Тогава я сложихме да легне. Мистър Гудрик се върна в дома си за лекарства и дойде пак след четвърт час или по-малко. Освен тях донесе едно кухо парче махагоново дърво с форма на тромпет и сложи единия му край връз сърцето на дамата, а на другия допря ухото си и заслуша внимателно.
Като свърши, каза на господарката, която беше в стаята: „Случаят е много сериозен — рече й той. — Препоръчвам ви да пишете незабавно на приятелите на лейди Глайд.“ Господарката го попита: „Сърдечно заболяване ли е?“ А той й отвърна: „Да, много опасно сърдечно заболяване.“ Той й каза точно какво беше според него, но аз не го разбрах. Но накрая каза, че се боял, че помощта му или помощта на някой друг лекар едва ли ще бъде от голяма полза.
Господарката ми прие тази лоша вест по-спокойно от господаря. Той беше едър, дебел, странен възрастен мъж, който имаше птички и бели мишки и им говореше, като че ли бяха дечица. Изглеждаше ужасно поразен от случилото се. „Ах! Бедната лейди Глайд, бедната, скъпа лейди Глайд!“ — говореше той и крачеше наоколо, като кършеше дебелите си ръце, както по̀ приляга на артист, отколкото на джентълмен. На всеки въпрос, който господарката задаваше на доктора за шансовете на дамата да се съвземе, господарят задаваше най-малко петдесет. Той множко ни измъчи и когато най-сетне се успокои, излезе навън в задната градинка, където береше глупави букетчета и ме караше да ги нося горе, за да разхубавим с тях стаята на болната. Като че ли това помагаше! Мисля, че от време на време нещо му мръдваше. Но не беше лош господар; говореше ужасно учтиво и се държеше весело, свободно и сговорчиво. Харесвах го много повече от господарката. Ей на, по-корав човек от нея досега не съм срещала.
Късно вечерта дамата малко се посъживи. Тя бе така изнемощяла от пристъпите, че дотогава не бе помръднала ни ръка, ни крак, нито пък каза думица някому. Сега се раздвижи в леглото и взе да оглежда стаята и нас, дето бяхме вътре. Трябва да е била хубава дама, когато е била здрава — със светли коси, сини очи и всичко друго. Сънят й бил неспокоен през нощта — така поне разбрах от господарката, която остана сама при нея. Влязох само веднъж, преди да си легна, да видя дали бих могла да помогна нещо и тогава тя си говореше сама объркано и несвързано. Изглежда, много искаше да говори с някого, който го нямаше.
Първия път не можах да разбера името, а втория път господарят почука на вратата и пак изсипа куп въпроси и донесе още едно глупаво букетче.
Когато влязох на другата утрин, дамата бе пак в пълно изтощение и беше като че ли в несвяст. Мистър Гудрик доведе съдружника си мистър Гарт, за да се посъветва с него. Те казаха, че в никакъв случай не трябва да нарушаваме покоя й. Отдалечиха се в другия край на стаята и зададоха много въпроси на господарката ми за това какво е било здравето на дамата преди и кой се е грижил за нея и дали някога е страдала от умствена преумора. Спомням си, че господарката ми каза „да“ на този последен въпрос. А мистър Гудрик погледна към мистър Гарт и поклати глава. Те май мислеха, че преумората има нещо общо със сърдечното заболяване на дамата. Ама тя наистина бе такова крехко създание, бедничката! Много малко й бяха силите, ще ви кажа. Много малко.