В заключение в отговор на зададените ми въпроси имам да кажа следното:
1. Че нито аз, нито другата прислужница сме виждали господарят да дава лекарство на лейди Глайд.
2. Че доколкото ми е известно, той никога не е оставал сам в стаята с лейди Глайд.
3. Че не мога да обясня какво е предизвикало неочакваната уплаха, която, както ми каза господарката, е обхванала дамата при влизането й в къщата. Причината за това не бе обяснена нито на мен, нито на другата прислужничка.
Горното показание бе прочетено в мое присъствие. Нямам какво да добавя, нито да махна от него. Кълна се като християнка, че това е истината.
(Подписано) Хестър Пинхорн,
кръстчето поставено лично от нея
2. Разказът на лекаря
До завеждащия районния отдел за гражданско състояние, където бе отбелязан долуспоменатият смъртен случай.
С настоящото удостоверявам, че посещавах като лекар лейди Глайд, навършила двадесет и една години; че я видях за последен път на 25 юли 1850 година; че тя почина същия ден на Форист Роуд № 5, Сейнт Джонс Уд; и че причината за смъртта й бе аневризъм. Продължителност на заболяването — неизвестна.
(Подписано), Алфред Гудрик
Адрес: Кройдън Гардънс № 12, Сейнт Джонс Уд
3. Разказът на Джейн Гулд
Аз бях лицето, изпратено от мистър Гудрик да направи каквото е нужно за тленните останки на една дама, починала в дома, упоменат в предходното показание. При тялото сварих прислужничката Хестър Пинхорн. Останах при тялото и го приготвих навреме за погребението. То бе положено в ковчега в мое присъствие и след това видях как го заковават, преди да го изнесат. Когато това бе сторено, получих полагаемото ми се и си отидох. Лицата, които биха се заинтересували от мен, могат да се обърнат към мистър Гудрик. Той ще потвърди, че съм човек, който говори истината.
(Подписано) Джейн Гулд
4. Разказът на надгробния камък
В святата памет на Лора, лейди Глайд, съпруга на сър Пърсивъл Глайд, баронет, живеещ в Блакуотър Парк, Хампшър, и дъщеря на покойния Филип Феърли, ескуайър, живеещ в Лимъридж Хаус, в тази енория. Родена — 27 март 1829; омъжена — 22 декември 1849; починала — 25 юли 1850.
5. Разказът на Уолтър Хартрайт
В началото на лято 1850-о аз и другите останали живи мои другари напуснахме пущинаците и горите на Централна Америка, за да се приберем в родината. Стигнахме крайбрежието и се качихме на един кораб за Англия. Той се разби в Мексиканския залив и аз бях сред малцината, успели да се спасят. Тогава за трети път убягнах от смъртта. Смърт от заразна болест, смърт от ръцете на индианците, смърт от удавяне — и от трите бях застрашен, и трите ме отминаха.
Оцелелите от корабокрушението бяхме спасени от един американски кораб, пътуващ за Ливърпул. Той достигна пристанището на тринадесетия ден от октомври 1850 година. Слязохме на сушата късно следобед и аз пристигнах в Лондон същата нощ.
Тези страници не са разказ за моите странствувания и беди далеч от дома. Причините, които ме прокудиха от родината и приятелите ми към един нов свят на приключения и опасности, са добре известни. От изгнанието, което сам си наложих, се върнах, както се бях надявал, молил и вярвал, че ще се върна — променен човек. Във водите на новия живот успях отново да закаля духа си. Суровата школа на рискове и опасности научи волята ми на твърдост, сърцето ми на решителност и ума ми на самостоятелност. Тръгнах, за да избягам от собственото си бъдеще. Върнах се, за да се изправя лице в лице с него, тъй както се очаква това от един истински мъж, да го посрещна с неизбежното подтискане на собственото ми „аз“, което знаех, че то ще предяви към мен. Разделил се бях с горчивината на миналото, но сърцето ми пазеше спомена за мъката и за нежността на онова паметно време. Все така силно изпитвах непоправимото разочарование на моя живот, но се бях научил да го понасям. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме отнасяше надалеч и аз хвърлих прощален поглед към Англия. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме връщаше обратно и утринната светлина разкри пред взора ми дружелюбния бряг.