Перото ми изписва буквите, тъй както сърцето ми се връща към някогашната ми любов. Когато пиша за нея, аз все още я наричам Лора Феърли. Трудно ми е да мисля за нея, трудно ми е да говоря за нея чрез името на съпруга й.
Нямам какво да добавя повече при повторното ми появяване на тези страници. Този разказ, ако имам силата и храбростта да го напиша, сега може да продължи.
Първите тревоги и надежди, когато настъпи утринта, бяха устремени към моята майка и сестра ми. Почувствувах необходимостта да ги подготвя за радостта и изненадата от завръщането ми след едно отсъствие, през дългите месеци на което те нямаше как да получат известия от мен. Рано сутринта изпратих писмо до Хампстед и един час по-късно самият тръгнах натам.
Когато премина първата среща, когато някогашното спокойствие и равновесие започна постепенно да се завръща, забелязах нещо в лицето на майка ми, което ми подсказа, че тайна мъка лежи на сърцето й. Не само любов, но и тъга бе изписана в загрижените очи, които ме гледаха тъй нежно — имаше състрадание в милата ръка, която бавно и с обич притисна моята. Тя знаеше как бе съкрушена надеждата на живота ми, знаеше защо заминах. На устните ми бе да я попитам, колкото се може по-овладяно, дали не е получено някакво писмо за мен от мис Халкъм, дали не е чула нещо ново за сестра й. Но когато погледнах лицето на майка ми, не посмях да задам въпроса дори и по този предпазлив начин. Можах само да изрека колебливо и сдържано:
— Имаш нещо да ми казваш.
Сестра ми, която седеше срещу нас, стана неочаквано, без да промълви нито дума — стана и излезе от стаята.
Майка ми се премести по-близо до мен на канапето и обви с ръце врата ми. Тези обичащи ръце трепереха — сълзи се търкулнаха по вярното любещо лице.
— Уолтър — прошепна тя, — мой единствени! Сърцето ми се къса за теб! О, сине мой, сине мой! Не забравяй, че все още имаш мен!
Отпуснах глава на гърдите й. С тези думи тя бе казала всичко.
Беше сутринта на третия ден след завръщането ми — сутринта на шестнадесети октомври.
Останах при тях, опитвайки се да не помрачавам радостта им от моето завръщане, тъй както бе помрачена моята. Направих всичко, което е по силите на човека, за да дойда на себе си след удара и да приема с примирение живота — да поема в сърцето си огромната мъка с нежност, а не с отчаяние. Безполезно бе и безнадеждно. Сълзите не можеха да успокоят очите ми, парещи от болка, сестринското съчувствие и майчината обич не ми носеха никакво облекчение.
През тази трета сутрин аз им разкрих сърцето си. Най-сетне устните ми промълвиха думите, които копнеех да кажа още в деня, когато майка ми ми съобщи за смъртта й.
— Позволете ми да замина сам за известно време — започнах аз. — Ще го понеса по-лесно, след като отида още веднъж на мястото, където я видях за първи път — когато падна на колене и се помоля пред гроба й.
Заминах — пътят ми водеше към гроба на Лора Феърли.
Бе тих есенен следобед, когато пристигнах на пустата гара и закрачих сам по добре познатия път. Чезнещото слънце проблясваше слабо през тънките бели облаци — въздухът бе топъл, и неподвижен, — върху покоя на самотната природа падаше тъжната сянка на отиващата си година.
Стигнах осеяната с диви храсти равнина — застанах отново на стръмния склон на хълма — погледнах към пътеката и ето пред мен в далечината бяха познатите дървета, ясният полукръг на алеята, високите бели стени на Лимъридж Хаус. Случайностите и промените, странствуванията и опасностите през дългите месеци изведнъж се стопиха и отлетяха от съзнанието ми. Сякаш вчера кракът ми бе стъпвал по уханната земя. Помислих си, че ще я видя как идва да ме посрещне с малката сламена шапчица, засенчила лицето й, в скромна рокля, пърхаща от ветреца, и със скицника, пълен с рисунки, в ръка.
О, смърт, обтегнала лъка си! О, гроб, постигнал своето!
Обърнах се и там долу под мен бе самотната сива църква, арката, където бях очаквал появяването на жената в бяло, възвишенията, заграждащи тихото гробище, потокът, бълбукащ в каменното си легло. Ето там над надгробния камък се издигаше мраморният кръст, красив и бял — над надгробния камък, подслонил ведно майка и дъщеря.
Приближих се към гроба. Преминах отново по ниските каменни стъпала и свалих шапката си, докосвайки тази свята земя.