Спрях пред пиедестала, от който се извисяваше кръстът. От едната му страна — тази, която бе по-близо до мен, погледът ми се спря на новоиздълбания надпис — твърдите, ясни, жестоки черни букви, които разказваха историята на нейния живот и на смъртта й. Опитах се да ги прочета. Успях да прочета само: „В святата памет на Лора…“ Нежните сини очи, замъглени от сълзи, главицата, отпусната в изнемога, искрените думи на раздяла, молещи да я оставя — о, не можеше ли да бъде по-щастлив прощалният ми спомен; споменът, който отнесох със себе си, споменът, който е сега с мен тук пред гроба й!
Отново се опитах да прочета надписа. Видях датата на смъртта й и над нея…
Над нея върху мрамора имаше редове и сред тях едно име, което смути мислите ми за нея. Минах от другата страна на гроба, където нищо не бе написано където никаква земна подлост не можеше да застане между духа й и мен.
Коленичих. Положих ръце, положих главата си на широкия бял камък и затворих изтощените си очи за земята и светлината, които ме заобикаляха Извиках я да се върне при мен! О, моя любима, моя любима! Сърцето ми може да ти говори сега! Сякаш едва вчера сме се разделили, сякаш вчера бе, когато сложи скъпата си ръка в моята, сякаш вчера очите ми те видяха за последен път! О, любима, моя любима!
Бе минало време и тъй както нощта завзема своите владения, тишината бе обхванала всичко наоколо.
Първият звук, долетял сред божествената тишина, прошумоля леко като ветрен полъх над гробищната трева. Чух го как приближава, после до слуха ми достигнаха нечии стъпки и спряха.
Погледнах.
Слънцето беше пред залез. Облаците се бяха разделили и косите лъчи падаха меко върху хълмовете. Студена, тиха и неподвижна бе последната част на деня в тихата долина на мъртвите.
Нейде далеч в гробището видях две жени, застанали една до друга на фона на студената чезнеща светлина. Те гледаха към гроба и към мен.
Две.
Направиха няколко крачки и отново спряха. Воалите им бяха спуснати и скриваха лицата им от мен. Когато спряха, едната от тях вдигна воала си. В спокойната вечерна светлина видях лицето на Мариан Халкъм.
Променено, променено, сякаш бе преживяло много години! Очите бяха разширени и тревожни и ме гледаха със странен ужас. Клетото лице — похабено и съсипано.
Пристъпих към нея. Тя не помръдна, не проговори. Жената до нея нададе слаб писък. Всичко в мен замря и тътенът на някакъв неописуем страх пропълзя по цялото ми тяло.
Жената, чийто воал бе спуснат, се отдели от спътничката си и бавно тръгна към мен. Останала сама, Мариан Халкъм заговори. Това бе гласът, който помнех, останал все същият за разлика от уплашените очи и похабеното лице.
— Сънят ми, сънят ми! — чух я да казва тихо в страхотната тишина. Тя падна на колене и вдигна сключените си за молитва ръце към небето. — Отче наш, дай му сила. Отче наш, помогни му в неговия тежък час.
Жената приближаваше — бавно и безмълвно. Погледнах към нея — към нея и към никоя друга вече.
Гласът, който се молеше за мен, се сподави и снижи — сетне изведнъж се издигна и извика ужасяващо, повика ме отчаяно.
Но жената с воала бе хипнотизирала тялото и духа ми. Тя спря от едната страна на гроба. Застанахме лице в лице, разделени от надгробната плоча. Тя бе близо до надписа от страната на пиедестала. Дрехата й докосваше тъмните букви.
Гласът звучеше все по-близо и молеше все по-горещо:
— Скрий лицето си! Не я гледайте! За бога, пощади го…
Жената вдигна воала си.
„В святата памет на Лора, лейди Глайд…“
Лора, лейди Глайд, стоеше от страната на надписа и гледаше към мен над гроба.
(Втората част на историята завършва тук.)
ТРЕТА ЧАСТ
Историята продължава от името на Уолтър Хартрайт
I
Отгръщам нова страница. Разказвам за събития, станали една седмица по-късно.
Промеждутъкът, който отминавам, трябва да остане извън моето повествование. Сърцето ми премалява умът ми се помътнява и обърква, когато си мисля за тази седмица. Това не бива да става, ако искам аз; който пиша, да водя тъй както трябва вас, които четете. Това не бива да става, ако искам да не оплитам нишката, която следва лъкатушния път на тази история от началото до края.
Един ненадейно променен живот, добил веднъж завинаги нова посока, получил напълно нов смисъл, ръководен от нови надежди и опасения, борби, интереси и саможертви — това е перспективата, която се открива сега пред мен, подобно на простора, зашеметяващ погледа от височината на планински връх. Прекъснах моя разказ в тихата сянка на църквата в Лимъридж и се връщам към него седмица по-късно, сред суетнята в врявата на една лондонска улица.