Точно когато ставала от стола си, графът влязъл в стаята.
Щом се появил, тя попитала нетърпеливо колко време още ще се отлага срещата между нея и сестра й. Най-напред той отговорил уклончиво, но тъй като настоявала, признал, очевидно с голяма неохота, че състоянието на мис Халкъм в никакъв случай не било тъй добро, както досега го представял. Тонът и поведението му така разтревожили лейди Глайд или по-скоро тъй болезнено увеличили смута, обхванал я в присъствието на двамата непознати, че неочаквано й прималяло и трябвало да поиска чаша вода. Графът се провикнал от вратата за вода и шишенце амонячна сол. И двете били донесени от брадатия чужденец. Водата, когато лейди Глайд понечила да пие, имала толкова странен вкус, че й станало още по-зле и тя бързо взела шишенцето с амонячната сол от граф Фоско и вдъхнала. Главата й на мига се замаяла. Графът подхванал шишенцето, когато падало от ръката й, и последното нещо, за което имала памет, било, че той отново го поднесъл към ноздрите й.
Оттук насетне спомените й били объркани, откъслечни и трудно можела да се проследи логичната връзка между тях.
Според собствените й впечатления тя дошла на себе си привечер; после напуснала къщата; отишла (както предварително била уредила от Блакуотър Парк) в дома на мисис Беси; пила чай там и останала да преспи. Тя била напълно неспособна да каже как, кога или с кого напуснала къщата, в която я завел граф Фоско. Но най-настойчиво твърдяла, че е била у мисис Веси и което е по-необикновено, че мисис Рубел й помогнала да се съблече и да си легне! Не можела да си спомни водения в дома на мисис Веси разговор, кого е видяла там освен тази дама или по какви причини мисис Рубел се е намирала в къщата, за да й помогне.
Споменът й за следващата сутрин бил още по-смътен и неточен.
В главата й блуждаела неясната мисъл, че се качила на една карета (за часа не можела нищо да каже), придружена от граф Фоско и отново от мисис Рубел. Но кога и как напуснала дома на мисис Веси, не знаела; нито пък в каква посока потеглила каретата, къде я оставила и дали графът и мисис Рубел са били с нея през цялото време, докато пътувала. В този момент от нейната история настъпваше пълна празнота. Тя не можела да разкаже нищичко — нямала никаква представа дали е минал един или няколко дни, докато изведнъж дошла на себе си в едно непознато място, заобиколена от жени, които също не познавала.
Това бил приют за душевноболни. Тук за първи път чула, че се обръщат към нея с името на Ан Катърик и тук, като последно забележително обстоятелство в историята на заговора, със собствените си очи се уверила, че е облечена с дрехите на Ан Катърик. Първата вечер в приюта сестрата й показала монограмите на долното й бельо, когато се събличала, и най-учтиво, без всякакво раздразнение й казала: „Вижте собственото си име на собствените си дрехи и недейте повече да ни притеснявате с твърденията си, че сте лейди Глайд. Тя е мъртва и погребана, а вие сте жива и здрава. Хайде, погледнете дрехите си! Ето, ясно изписано е както и на старите ви вещи, които тук пазим — Ан Катърик — черно на бяло!“ Наистина било така, когато мис Халкъм разгледала бельото на сестра си вечерта след пристигането им в Лимъридж Хаус.
Това били единствените спомени — всичките несигурни и някои от тях противоречиви, които с внимателни въпроси били изтръгнати от лейди Глайд по време на пътуването към Къмбърланд, Мис Халкъм не я притеснила с никакви въпроси, отнасящи се до събитията в приюта, тъй като било очевидно, че разсъдъкът й не е в състояние да се насочи към тях. Знаела от доброволното признание на собственика на лудницата, че била приета там на двадесет и седми юли. От тази дата до петнадесети октомври (деня на избавлението) Лора била поставена под контрол; при което систематично утвърждавали самоличността й като Ан Катърик и непрекъснато твърдели, че е с болен разсъдък. Дори една не тъй деликатна чувствителност, дори едно не тъй крехко здраве не биха могли да останат незасегнати от такова изпитание. Нито един човек, подложен на подобно нещо, не би могъл да излезе от него непроменен.