Погледнах писмото, докато говореше. То бе адресирано: „Мис Халкъм. Чрез господата Гилмор и Кърл, Чансъри Лейн“. Почеркът ми беше напълно непознат.
Излизайки от стаята, зададох един последен въпрос:
— Знаете ли случайно дали сър Пърсивъл Глайд е все още в Париж?
— Върнал се е в Лондон — отговори мистър Кърл. — Поне така разбрах от адвоката му, когото видях вчера.
След този отговор аз излязох.
Напускайки кантората, първата предпазна мярка, която трябваше да съблюдавам, бе да не привличам вниманието, като се оглеждам наоколо си. Закрачих към един от най-тихите от големите площади в северен Холбърн, сетне изведнъж спрях и се извърнах на едно място, където зад мен се простираше дълга павирана ивица.
В единия край на площада имаше двама мъже, които също бяха спрели и сега стояха и си говореха. След като размислих за миг, аз се върнах, за да мина покрай тях. Единият тръгна, когато започнах да се приближавам, и сви зад ъгъла, откъдето започваше улицата. Другият не помръдна. Погледнах го и веднага познах един от мъжете, които ме бяха следили, преди да напусна Англия.
Ако се бях оставил на инстинктите си, вероятно щях да го заговоря и накрая да го поваля на земята, Но бях длъжен да мисля за последиците. Веднъж сгрешил публично, аз незабавно давах оръжие в ръцете на сър Пърсивъл. Нямах друг избор, освен да се противопоставя на хитрината с хитрина. Свих в улицата, в която бе изчезнал вторият мъж, и го видях да чака пред една врата. Беше ми непознат и се зарадвах, че вече зная как изглежда в случай на бъдещи неприятности. След това отново се отправих на север, докато стигнах до Ню Роуд. Там завих в западна посока (като през цялото време мъжете бяха зад мен), спрях на едно място недалеч от пиацата и зачаках да се появи някоя бърза, Празна двуколка. След няколко минути се появи една. Скочих в нея и казах на човека да кара бързо към Хайд Парк. Но за шпионите нямаше втора бърза двуколка. Видях ги как хукнаха към отсрещната страна на пътя, за да тичат подире ми, докато срещнат някоя карета или стигнат до някоя стоянка. Но аз имах преднина и когато спрях кочияша и слязох, те не се виждаха никъде. След като най-подир закрачих към дома, бяха минали много часове и отдавна се беше стъмнило.
Сварих Мариан да ме чака сама в малката дневна. Тя бе убедила Лора да си легне, след като преди това й обещала да ми покаже рисунката й веднага щом се върна. Бедната, малка, плаха рисунка — толкова незначителна сама по себе си и толкова богата по своите асоциации — бе подпряна грижливо на масата с две книги, така че да я осветява колкото се може по-добре единствената свещ, която си позволявахме да използуваме. Седнах, за да гледам рисунката и да разкажа шепнешком на Мариан за случилото се. Стената, която ни разделяше от другата стая, бе толкова тънка, че почти чувахме дишането на Лора и можехме да я събудим, ако говорехме високо.
Мариан запази спокойствие, докато й предавах разговора с мистър Кърл. Но лицето й стана тревожно, когато й разказах за мъжете, тръгнали подир мен от кантората на адвоката, и когато й съобщих, че сър Пърсивъл се е върнал.
— Лоши новини, Уолтър — каза тя. — Най-лошите новини, които можехте да донесете. Имате ли да ми кажете още нещо?
— Имам да ви предам нещо — отговорих аз, връчвайки й писмото, което мистър Кърл ми бе поверил.
Тя погледна адреса и веднага позна почерка.
— Познавате ли човека, който ви е писал?
— Твърде добре — отговори тя. — Този човек е граф Фоско.
Отговаряйки ми така, тя отвори плика. Лицето й се покри със силна червенина, докато четеше, очите й засвяткаха гневно, когато с възмущение ми даде писмото да го прочета на свой ред.
Ето неговото съдържание:
„Подтикван от благородно възхищение — благородно към самия мен, благородно към вас, — пиша ви, великолепна Мариан, в интерес на вашето спокойствие, за да ви кажа утешителните думи: не се страхувайте от нищо!
Използувайте удивителния си разум, даден ви от природата, и останете в уединение. Скъпо и възхитително женско създание, не предизвиквайте опасните гласове на публичността. Смирението е блаженство — приемете го. Скромният домашен покой носи вечно ободрение — наслаждавайте му се. Злините на житейските бури отминават долината на Усамотението — живейте, скъпа госпожице, в тази долина.
Сторете това и аз ви уверявам, че няма от какво да се боите. Нови беди няма да съкрушат вашата чувствителност — тъй скъпа за мен, сякаш е моя. Няма да бъдете обезпокоявана. Милата спътница на самотата ви няма да бъде преследвана. Тя намери нов приют във вашето сърце. Безценен приют. Завиждам й и я оставям там.