В дома на пазача имаше две жени. Едната от тях бе възрастна; по описанието на Мариан познах веднага, че другата е Маргарет Порчър. Попитах най-напред дали сър Пърсивъл е в имението и след като получих отрицателен отговор, поинтересувах се кога е заминал. И двете жени можаха само да обяснят, че е отпътувал през лятото. Маргарет Порчър се усмихваше глупаво и клатеше глава. Старата жена беше малко по-интелигентна и аз успях да я накарам да се разприказва за това как е заминал сър Пърсивъл и как се е изплашила. Тя помнеше как господарят й я вдигнал от леглото и как я е уплашил с ругатните си; но както честно призна, в никакъв случай не можела да си спомни датата на това събитие.
Излизайки от къщичката, видях недалеч градинаря, който работеше. Когато първоначално го заговорих, той ме погледна доста мнително; но след като споменах името на мисис Мичелсън и доброто й мнение за него, той с готовност започна да приказва. Не е необходимо да описвам разговора ни — той завърши тъй, както бяха завършили и всичките ми останали опити да науча датата. Градинарят помнеше, че господарят му заминал през нощта „някъде през юли, във втората половина или последните десет дни на месеца“ — и това беше всичко.
Докато говорехме, видях, че мъжът с черните дрехи и голямата шапка излиза от къщата и спира встрани, за да ни погледа.
Вече ми беше минало през ум какво може да го води в Блакуотър Парк. Подозренията ми сега се увеличиха от факта, че градинарят не бе в състояние (или не желаеше) да ми каже кой е този човек. Затова реших сам да си изясня, ако е възможно, като го заговоря. Най-обикновеният въпрос, който можех да задам като минаващ пътник, бе да запитам дали този дом може да се разглежда от посетители. Отправих се незабавно към мъжа и се обърнах към него с тези думи.
Погледът и държането му безпогрешно подсказваха, че знае кой съм аз и че иска да ме предизвика да се скараме. Отговорът му бе твърде нагъл и ако не бях решил да се владея, щеше да изпълни предназначението си. Но аз му отвърнах с подчертана любезност, извиних се за моето неволно вмешателство (наречено от него незаконно влизане в частна собственост) и си тръгнах. Бе точно тъй, както подозирах. Появяването ми пред кантората на мистър Кърл очевидно е било докладвано на сър Пърсивъл Глайд и предположението, че ще почна да разпитвам в къщата и в околността, го бе накарало да изпрати мъжа в черните дрехи. Ако му бях дал и най-малката възможност да подаде някаква жалба срещу мен, намесата на местния съдия несъмнено щеше да се превърне в пречка за действията ми и в средство да ме отделят от Мариан и Лора поне за няколко дни.
Очаквах да бъда следен по пътя от Блакуотър Парк до гарата, тъй както ме бяха следили предния ден в Лондон. Но не можах да разбера дали наистина някой вървеше подире ми, или не. Мъжът в черните дрехи може би е имал начин да ме проследи, но във всеки случай не го забелязах лично нито по пътя до гарата, нито след пристигането ми в Лондон вечерта. Прибрах се у дома пеша, избирайки най-безлюдните улици на квартала, и неведнъж се спирах да се огледам зад себе си. Възможността от неприятни изненади из пустошта на Централна Америка ме бе научила на тази хитрина и сега отново прибягвах до нея по същата причина и с още по-голяма предпазливост в сърцето на цивилизован Лондон! Не се бе случило нищо, което да разтревожи Мариан по време на отсъствието ми. Тя запита нетърпеливо дали съм отбелязал някакъв успех. Когато й разказах, не можа да скрие изненадата си от безразличието, с което й говорех за провала на досегашните ми разследвания.
Истината бе, че моите неудачни начинания в никакъв случай не ме бяха обезкуражили. За мен те бяха просто едно задължение, от което не очаквах нищо. За душевното състояние, в което се намирах по това време, бе просто облекчение да разбера, че сега борбата се свеждаше до изпитание на силите между мен и сър Пърсивъл Глайд. Жаждата за отмъщение се бе преплела с моите много по-благородни подбуди и признавам, че за мен бе истинско задоволство да зная, че най-сигурният и вече единствен начин да възтържествува каузата на Лора бе да затегна здраво обръча около злодея, който се бе оженил за нея.
Макар и да не крия, че не бях достатъчно силен, за да извися подбудите си над инстинкта за разплата, трябва откровено да заявя, че, от друга страна, имаше нещо в моя полза. Ни веднъж през ума ми не минаха никакви долни предположения за бъдещите отношения между мен и Лора или за личните изгоди, които бих могъл да извлека от сър Пърсивъл, в случай че го притисна до стената. Нито веднъж не си казах: „Ако все пак успея, големият смисъл на моя успех ще бъде, че няма да позволя на съпруга й да ми я отнеме повторно.“ Не можех да я гледам и да си правя планове за бъдещето с подобни мисли в главата. Тъжната гледка на настъпилата у нея промяна превръщаше любовта ми в нежност и състрадание, които биха могли да изпитват баща й или брат й и които, бог ми е свидетел, владееха всичко най-съкровено в мен. Всичките ми надежди бяха устремени единствено към деня на нейното пълно възстановяване. В мига, когато щеше да бъде отново здрава и щастлива, в мига, когато щеше да ме погледне, тъй както ме гледаше някога, и да ме заговори, както ми говореше някога — в този миг свършваше бъдещето на най-щастливите ми мисли и най-скъпите ми желания.