Това бе всичко, което можах да науча от Мариан. То с нищо не можеше да бъде от полза за сегашната ми цел, но аз си записах грижливо данните, в случай че в бъдеще се окажат от значение.
Отговорът на мисис Тод (адресиран, по наше искане, до поискване в един по-далечен пощенски клон) се бе получил, когато отидох да го потърся. Шансовете, които досега бяха вървели срещу нас, оттук нататък се обърнаха в наша полза. Писмото на мисис Тод съдържаше първото сведение, което дирехме.
Излизаше, че мисис Клемънтс (както бяхме предположили) е писала до Тодс Корнър, първо за да се извини за безцеремонния начин, по който тя и Ан са напуснали приятелите си от фермата (сутринта, след като бях срещнал жената в бяло в църковния двор), а след това уведомявала мисис Тод за изчезването на Ан, молейки я да разпита наоколо, тъй като имало вероятност тя отново да се е върнала в Лимъридж. Отправяйки тази молба, мисис Клемънтс не забравила да упомене адреса, на който винаги можела да бъде намерена, и този адрес мисис Тод съобщаваше на Мариан. Той бе в Лондон и се намираше на половин час път от собствената ни квартира.
Както гласи поговорката, бях решен да кова желязото, докато е горещо. На следващата сутрин тръгнах, за да говоря с мисис Клемънтс. Това беше моята първа крачка по посока на разследването. Историята на отчаяния опит, на който се бях врекъл, започва тук.
VI
Адресът, предаден от мисис Тод, ме отведе в къща с мебелирани стаи под наем, намираща се на една почтена улица близо до Грейс Ин Роуд. Когато почуках, вратата ми отвори самата мисис Клемънтс. Тя, изглежда, не ме помнеше и попита какво желая. Припомних й нашата среща в църковния двор на Лимъридж след разговора ми с жената в бяло и че аз именно съм лицето, помогнало на Ан Катърик (както самата Ан й бе казала) да избегне преследвачите от приюта. Тя си спомни, щом заговорих, и ме покани в гостната, горяща от нетърпение да разбере дали не й нося новини за Ан.
Невъзможно ми бе да й кажа цялата истина, без да навляза в подробности от заговора, които беше опасно да доверявам на един непознат човек. Онова, което можех да сторя, бе да се въздържа най-внимателно от даването на фалшиви надежди и после да обясня, че целта на посещението ми е да открия истинските виновници за изчезването на Ан. Дори добавих, за да освободя собствената си съвест от всякакви по-нататъшни укори, че ни най-малко не питая надежди да я открия и съм убеден, че никога вече няма да я видим жива, а основното, което ме ръководи в това дело, е да бъдат наказани двама души, заподозрени от мен, че са я подмамили, и които са сторили на мен и на скъпи мои приятели жестоко зло. След това обяснение оставих мисис Клемънтс сама да прецени дали нашият интерес по въпроса (независимо от различията на мотивите, от които бе подбуден) не е общ и дали би искала да ми помогне, като ми съобщи известните ней сведения, засягащи моето разследване.
Бедната жена бе първоначално твърде объркана и развълнувана, за да разбере веднага какво й говоря. Тя можа само да отвърне, че от благодарност за любезността ми към Ан ще ми каже на драго сърце всичко; но тъй като не била готова тъй неочаквано да се впусне в разговор с непознати, ме помоли да я насоча и да й кажа откъде да започне.
Знаейки от опит, че най-ясният разказ, който може да се получи от хора, непривикнали да подреждат мислите си, е този, започващ от самото начало; за да се избягнат трудностите на ретроспекцията в неговия ход, помолих мисис Клемънтс да ми каже най-напред какво се е случило, след като е напуснала Лимъридж, и после с внимателни въпроси я поведох от едно на друго, докато стигнахме до момента на изчезването на Ан.
Същината на сведенията, които получих по този начин, е следната.
Напускайки фермата в Тодс Корнър, мисис Клемънтс и Ан още същия ден пристигнали в Дърби, където заради Ан останали цяла седмица. След това отишли в Лондон и живели цял месец или повече в тогавашната квартира на мисис Клемънтс, но обстоятелства, свързани с къщата и хазаина, ги принудили да се преместят. Ужасът на Ан, че може да бъде разкрита в Лондон или в околностите му всеки път, когато се осмелявали да излязат на разходка, постепенно се предал на мисис Клемънтс и тя решила да се пресели в едно от най-отдалечените кътчета на Англия — градчето Гримсби, в Линкълншър, където покойният й съпруг бил прекарал младините си. Неговите родственици, заселили се в този град, били почтени хора; те винаги се отнасяли към мисис Клемънтс много мило и тя решила, че най-доброто, което може да направи, е да отиде там и да се посъветва с приятелите на съпруга си. Ан не давала дума да се изрече за връщането й при майка й в Уелмингам, защото именно оттам била отведена в приюта и защото било сигурно, че сър Пърсивъл отново ще я търси там. Това възражение било сериозно и мисис Клемънтс усещала, че не може лесно да му се противопостави.