На всичко това мисис Клемънтс отговорила с голяма тревога и безпокойство, че не желаела нищо друго, освен да върне безпрепятствено Ан в Лондон, но че засега нямало надежда да я махне от това опасно място, тъй като Ан лежала болна. Графът запитал дали мисис Клемънтс е потърсила лекарска помощ и чувайки, че все още не го е сторила от опасения да не се разчуе, че се намират в селото, й казал, че самият той е лекар и ако желаела, щял да я придружи и да види какво може да се направи за Ан. Мисис Клемънтс (изпитвайки естествено доверие в графа като към човек, комуто лейди Глайд била поверила тайното си поръчение) с благодарност приела предложението и те тръгнали заедно към квартирата й.
Ан спяла, когато пристигнали там. Като я видял, графът подскочил от изненада (очевидно изумен от приликата й с лейди Глайд). Горката мисис Клемънтс помислила, че той е потресен от тежкото й състояние. Той не позволил да я събудят — задоволил се само да разпита мисис Клемънтс, като поглеждал към болната и леко проверявал пулса й. Сандън било достатъчно голямо село, за да има аптека, и графът отишъл там да напише своята рецепта и да изчака, докато направят лекарството. Донесъл го сам и казал на мисис Клемънтс, че то има ободрително въздействие и че несъмнено ще даде достатъчно сили на Ан, за да стане и да понесе пътуването до Лондон, траещо само няколко часа. Лекарството трябвало да й се дава в определени часове през този и следващия ден. На третия ден тя щяла да се почувствува достатъчно добре, за да може да пътува, и той се уговорил да се срещнат с мисис Клемънтс на гарата в Блакуотър, за да ги изпрати с обедния влак. Ако ги нямало, това щяло да означава, че Ан се е почувствувала по-зле и той щял да дойде веднага в квартирата им.
Както се оказало, подобно нещо не се случило. Лекарството подействувало изключително добре на Ан и положителният резултат от него бил подпомогнат от уверението, което мисис Клемънтс могла да й даде, че скоро ще се срещне с лейди Глайд в Лондон. В уречения ден и час (след като били прекарали не повече от седмица в Хампшър) те пристигнали на гарата. Графът ги чакал и разговарял с една възрастна дама, която също щяла да пътува до Лондон. Той най-учтиво им помогнал и сам ги настанил във вагона, молейки мисис Клемънтс да не забравя да изпрати адреса си на лейди Глайд. Възрастната дама не пътувала в същото купе и те не забелязали накъде е тръгнала след пристигането на гарата в Лондон. Мисис Клемънтс намерила почтена квартира в един тих квартал и после писала, както била обещала, за да съобщи на лейди Глайд адреса. Изтекли малко повече от две седмици, без да се получи отговор. Тогава същата възрастна дама, която били видели на гарата, пристигнала с файтон, казала, че идва от името на лейди Глайд, която била отседнала в един хотел и искала да се види с мисис Клемънтс, за да уговорят бъдещия разговор с Ан. Мисис Клемънтс изразила готовност (тъй като Ан била там в момента и горещо я помолила да го направи) да окаже съдействието си, още повече, че щяла да отсъствува от дома най-много половин час. Тогава двете с възрастната дама (несъмнено мадам Фоско) заминали с файтона. След като пропътували известно разстояние, дамата спряла файтона пред един магазин още преди да са стигнали до хотела и помолила мисис Клемънтс да я изчака няколко минути, докато купи нещо, което била забравила. Тя повече не се появила.
След като почакала известно време, мисис Клемънтс се разтревожила и наредила на файтонджията да я върне обратно в квартирата й. Когато пристигнала там след едно отсъствие малко по-дълго от половин час, Ан я нямало.
Единствената информация, която могла да получи от хората в къщата, била дадена от прислужницата, грижеща се за наемателите. Тя отворила вратата на едно момче от улицата, което оставило писмо за „младата жена, живееща на втория етаж“ (където се била настанила мисис Клемънтс). Прислужницата предала писмото, слязла долу и пет минути по-късно видяла Ан да отваря входната врата и да излиза с боне и шал. Вероятно била взела писмото със себе си, защото не го намерила и поради туй било невъзможно да се каже с какво са я примамили да излезе от къщи. Трябва да е било нещо изключително, защото по своя инициатива Ан не смеела да излиза сама из Лондон.