Мисис Клемънтс поспря за секунда, преди да продължи. Дори в този момент започнах да се съмнявам дали нишката, която мислех; че съм уловил, наистина ме водеше към главната загадка на лабиринта. Можеше ли тази обикновена, твърде обикновена история за подлостта на един мъж и слабостта на една жена да бъде ключът към тайната, превърнала се в пожизнена заплаха за сър Пърсивъл.
— И така, сър, Катърик се вслуша в съвета на мъжа ми и зачака — продължи мисис Клемънтс. — А както ви казах, не се наложи дълго да чака. На втория ден той видял жена си и сър Пърсивъл да си шепнат съвсем свойски близо до църковната канцелария. Сигурно са мислели, че това е последното място в света, където някому би хрумнало да ги дири, но се оказало, че не е тъй. Сър Пърсивъл, който очевидно се объркал и смутил, взел да се защищава виновно, а горкият Катърик (за чийто буен нрав вече ви казах) изпаднал в ярост от собственото си унижение и ударил сър Пърсивъл. Той не можел да се мери (за съжаление) с човека, който му бе причинил злото, и бил набит най-жестоко, преди да могат да ги разделят съседите, които дотърчали, след като чули разправията. Всичко това се случило на свечеряване. Когато съпругът ми отиде в дома на Катърик, той бил заминал и никой не знаел накъде. Никой от селото повече не го е видял. Той вече знаел много добре коя е подлата причина, поради която жена му се е омъжила за него, и още по-силно е изпитвал окаянието и позора си, особено след случилото се със сър Пърсивъл. Пасторът пусна съобщение във вестника, умолявайки го да се върне, като го убеждаваше, че няма да загуби мястото или приятелите си. Но Катърик имаше твърде горд дух, както казваха някои хора — а пък аз мисля, че твърде много се отдаваше на чувствата си, сър, — за да погледне отново съседите си в очите и да се опита да забрави позора. Той писа на съпруга ми, след като напусна Англия, и още един път, след като се бе установил благополучно в Америка. Доколкото зная, все още е там, но никой от нас, а най-малко порочната му жена, едва ли някога ще го види.
— Какво стана със сър Пърсивъл? Замина ли си той?
— Да, сър. Обстановката беше прекалено жежка, за да остане. Чули го да се кара с мисис Катърик същата нощ, когато избухна скандалът, а на следната утрин се махна.
— А мисис Катърик? Тя не може да е останала в селото сред хората, които са знаели за позора й?
— Остана, сър. Тя бе достатъчно твърда и безсърдечна, за да не даде и пет пари за това, което мислят съседите й. Заяви на всички, като се започне от свещеника, че е станала жертва на ужасна грешка и че никакви клюкари не са в състояние да я накарат да напусне селото като виновна жена. Докато аз бях там, тя живя в Стария Уелмингам; а след като заминах, когато се строеше новият град и всички почтени съседи взеха да се преместват, тя също се премести, сякаш бе решила на всяка цена да живее сред тях и да ги скандализира докрай. Там е и сега и ще бъде там, напук на всички, до последния си ден.
— Но как е преживявала през всичките тези години? — запитах аз. — Бил ли е в състояние и искал ли е съпругът й да й помага?
— И едното, и другото, сър — каза мисис Клемънтс. — Във второто писмо, което написа на добрия ми мъж, той заявяваше, че тя носи името му, живее в дома му и колкото и да е лоша, не бива да умира от глад като просякиня. Той можел да си позволи да й праща скромна издръжка, която тя да тегли всяко тримесечие от едно място в Лондон.
— Прие ли тя издръжката?
— Нито пени, сър. Каза, че никога няма да бъде длъжна на Катърик дори и за троха хляб, пък дори да живее сто години. И удържа на думата си. Когато бедният ми скъп съпруг почина и ми остави всичко, писмото на Катърик премина в мое владение. Заедно с другите неща и аз й казах да ми съобщи, ако някога изпадне в нужда. „Цяла Англия ще разбере, че съм изпаднала в нужда — рече ми Тя, — преди да кажа на Катърик или на някого от приятелите ми. Приемете това за отговор и му го предайте, ако някога ви пише пак.“
— Предполагате ли, че е имала свои пари?
— Ако въобще е имала, те са били много малко, сър. Говореше се и — боя се — достоверно, че сър Пърсивъл Глайд тайно я издържал.
След този отговор изчаках малко, за да премисля чутото. Ако дотук бях приемал безрезервно историята, сега ставаше ясно, че никакъв път, пряк или непряк, към тайната все още не се разкриваше пред мен и че преследваната цел отново ме бе изправила лице в лице с очевиден и отчайващ провал.
Но имаше един момент в разказа, който ме накара да се усъмня в безрезервността, която го приемах, и който ми подсказваше мисълта за нещо скрито под повърхността. Не можех да си обясня обстоятелството, че виновната жена на псалта драговолно е решила да доживее съществуването си на мястото, където е била опозорена. Собственото й твърдение, че постъпва така, за да докаже на практика невинността си, не ме задоволяваше. Струваше ми се по-естествено и по-вероятно тя да не е била господарка сама на себе си, тъй както е уверявала. В такъв случай кое бе лицето, което най-вероятно е имало властта да я принуди да остане в Уелмингам? Несъмнено лицето, което й осигуряваше средства за живот. Тя бе отказала помощта на съпруга си, не е била в състояние да се издържа сама, била е унижена и без приятели: от кого другиго би могла да получава помощ освен от източника на мълвата — сър Пърсивъл Глайд?