— Боя се, че ме сметнахте за много любопитен — казах й. — Обезпокоих ви с въпроси, на които мнозина не биха си направили труда да отговорят.
— С най-голямо удоволствие бих ви казала всичко, което зная, сър — отговори мисис Клемънтс. Тя спря и ме погледна замислено. — Но — продължи горката жена — много бих искала да ми кажете нещо повечко за Ан. Когато дойдохте, по лицето ви ми се стори, че бихте могли да ми кажете. Не можете да си представите колко е жестоко да не зная дали е жива или мъртва. Бих могла по-лесно да го понеса, ако бях сигурна. Казахте, че според вас едва ли ще я видим отново жива. Знаете ли, сър, знаете ли истината, че бог е решил да я прибере?
Не можах да устоя на тази гореща молба. Ако го бях сторил, щях да проявя неимоверна низост и жестокост.
— Боя се, че в това няма никакво съмнение — отговорих кротко. — Имам основания да смятам, че нейните мъки на този свят са приключили.
Горката жена се отпусна на стола си и отвърна лице от мен.
— О, сър — каза тя. — Откъде знаете? Кой ви го е казал?
— Никой не ми е казал, мисис Клемънтс. Но имам причини да бъда сигурен — причини, които обещавам да ви разкажа в мига, когато ще мога да сторя това без всякаква опасност. Убеден съм, че не е била оставена без грижи в последните й часове; Убеден съм, че сърдечното заболяване, от което страдаше тъй много, е истинската причина за смъртта й. Скоро ще бъдете не по-малко сигурна от мен в това; скоро ще разберете, че е погребана в един тих църковен двор — едно хубаво, спокойно място, което самата бихте могла да изберете за нея.
— Мъртва! — прошепна мисис Клемънтс. — Мъртва — тъй млада, а аз доживях да го чуя. Аз й уших първите роклички. Научих я да ходи. Когато каза „мама“ за първи път, на мен го каза — а сега аз съм жива, а Ан я няма! Казахте ли, сър — заяви горката жена, сваляйки кърпичката от лицето си, като ме погледна за първи път, — казахте ли, че е била погребана както трябва? Така ли е погребана, както ако беше мое дете?
Уверих я в това. Отговорът ми, изглежда, я изпълни с необяснима гордост — изглежда, в него намери утеха, която никакви други по-важни съображения не можеха да й дадат.
— Бих умряла от мъка — каза тя простичко, — ако Ан не е била погребана както трябва. Но откъде знаете, сър? Кой ви е казал?
Отново я помолих да почака, докато мога да говоря без задръжки.
— Бъдете сигурна, че ще се видим отново — поясних аз, — защото искам да ви помоля за една услуга, когато малко се поуспокоите — може би след ден-два.
— Няма защо да изчаквате заради мен, сър — каза мисис Клемънтс. — Ако мога да ви бъда полезна, не обръщайте внимание на плача ми. Ако сте си наумили нещо да ми казвате, сър, моли ви, кажете го сега.
— Искам да ви задам един последен въпрос — рекох аз. — Искам само да науча адреса на мисис Катърик в Уелмингам.
Молбата ми тъй смая мисис Клемънтс, че, изглежда, в момента тя дори забрави вестта за смъртта на Ан. Сълзите й изведнъж пресъхнаха и тя ме погледна, зашеметена от изумление.
— За бога, сър — каза тя, — за какво ви е мисис Катърик?
— Ето какво, мисис Клемънтс — отговорих аз. — Искам да разбера тайната на нейните срещи със сър Пърсивъл Глайд. В някогашното поведение на тази жена и в миналите й отношения с този мъж има нещо повече от това, което ми казахте и което вие и съседите ви подозирате. Между тях двамата има тайна, която никой от нас не знае, и аз ще отида при мисис Катърик с намерението да я открия.
— Премислете го още един път, сър — заяви мисис Клемънтс сериозно, като стана и ме хвана за ръката. — Тя е ужасна жена — не я познавате като мен. Премислете още веднъж.
— Убеден съм, че предупреждението ви е продиктувано от добри чувства, мисис Клемънтс. Но каквото и да става, аз съм решил да се срещна с тази жена.
Мисис Клемънтс ме погледна загрижено.
— Виждам, че сте категоричен — каза тя. — Ще ви дам адреса.
Записах го и след това взех ръката й, за да се сбогувам.
— Ще ви се обадя скоро — рекох й. — Ще научите всичко, което обещах да ви разкажа.
Мисис Клемънтс въздъхна и поклати в съмнение глава.
— Понякога си заслужава да се вслушате в съвета на една стара жена, сър — каза тя. — Помислете дваж, преди да отидете в Уелмингам.
VIII
Когато се прибрах у дома след разговора с мисис Клемънтс, останах поразен от промяната, настъпила в Лора. Нежността и търпението, които дългото нещастие тъй жестоко се бе опитвал напразно да победи, изглежда, сега я бяха напуснали. Безчувствена към всички опити на Мариан да я успокои и забавлява, тя седеше, без да обръща внимание на захвърлената на масата рисунка, и с упорито сведем поглед кършеше неспокойно пръсти в скута си, Когато влязох, по лицето на Мариан бе изписано мълчаливо отчаяние. Тя стана, изчака миг да види дали Лора ще вдигне очи при появяването ми, пошепна: „Опитайте се, ако можете, да й въздействувате“ и излезе от стаята.