Седнех на освободения стол, нежно разтворих бедните, изтощени неспокойни пръсти и взех двете й ръце в моите.
— За какво мислите, Лора? Кажете ми, скъпа моя, опитайте се да ми кажете.
Тя се бореше със себе си и вдигна поглед към мен.
— Не мога да бъда щастлива — каза ми, — не мога да не мисля… — Тя замълча, наклони се малко напред и положи глава на рамото ми с ужасяваща, безмълвна безпомощност, която ме прониза в сърцето.
— Опитайте се да ми кажете — повторих нежно аз. — Опитайте се да ми кажете защо не сте щастлива.
— Толкова съм безполезна — аз съм такава тежест и за двама ви — отвърна тя с тежка, безнадеждна въздишка. — Вие работите и печелите пари, Уолтър, а Мариан ви помага. Защо не мога и аз нещо да правя? И накрая вие ще заобичате Мариан повече от мен — така ще стане, защото съм безпомощна! Оо, недейте, недейте да се отнасяте с мен като с дете!
Вдигнах главата й, пригладих разбърканите кичури, които падаха върху лицето й, и я целунах — моето бедно, повехнало цвете! Моята несретна, съкрушена сестра!
— Вие ще ни помагате, Лора — казах й. — Още от днес ще започнете, скъпа моя.
Тя ме погледна с трескаво нетърпение, бездиханна от желание и аз потръпнах в предчувствието за нови надежди, които бях пробудил с тези няколко думи.
Станах, подредих нещата й за рисуване и ги поставих близо до нея.
— Знаете, че работя и печеля пари от рисуването — казах й. — Сега, след като положихте толкова големи усилия, след като отбелязахте такъв голям напредък, вие също ще започнете да работите и да печелите. Опитайте се да довършите тази малка скица колкото се може по-добре. Когато стане готова, аз ще я взема със себе си и този, който купува всичко мое, ще купи и нея. Ще пазите припечеленото от вас и когато Мариан ви поиска пари, ще й помагате, тъй както й помагам аз. Помислете само колко полезна ще бъдете за всички ни и скоро ще бъдете напълно щастлива, Лора.
Лицето й се оживи и се озари от усмивка, В този миг, в мига, когато взе отново захвърлените настрана моливи, тя почти заприлича на онази Лора, която знаех в миналото.
Правилно бях разтълкувал първите признаци на нова душевна сила, изразени (несъзнателно в това, че бе забелязала заниманията, които изпълваха живота на сестра й и моя. Мариан (когато й разказах за случилото се) видя като мен, че Лора копнее да завоюва своя собствена малка позиция, да се издигне в своите и в нашите очи; и от този ден ние нежно подхранвахме новата амбиция, която вещаеше не тъй далечната вече надежда за по-щастливо бъдеще. Рисунките й, когато ги завършваше или се опитваше да ги завърши, ми бяха предавани. Мариан ги вземаше от мен и грижливо ги скриваше, а аз отделях седмично малка сума от моите приходи и й ги връчвах като заплатената от непознати хора цена за скромните, бледи, без всякаква стойност рисунки, чийто единствен купувач бях, аз. Понякога бе трудно да поддържам невинната измама, когато тя гордо изваждаше портмонето си, за да даде своя дял за разходите ни, и най-сериозно се чудеше кой от двама ни — аз или тя — е спечелил повече тази седмица. Все още пазя всички тези скрити рисунки; те са мое безценно богатство — скъпият спомен, който искам да съхраня винаги жив, — моите приятели в някогашните злополучия; от тях сърцето ми никога няма да се раздели и нежността ми никога няма да ги забрави.
Може би се отвличам тук с подробности, които нямат пряко отношение към задачата ми? Може би съм насочил взора си към онова по-щастливо време, до което разказът ми все още не е стигнал? Да. Назад, назад към дните на съмнение и страх, когато се борех духът ми да не угасне сред ледената пустош на неизвестността. Спрях за малко и отпочинах, преди да поема по-нататък. Може би времето не е пропиляно, ако приятелите, четящи тези страници, също са поспрели и са си отдъхнали.
При първата възможност, която ми се удаде, говорих насаме с Мариан и й съобщих резултата от проучванията, направени сутринта. Тя, изглежда, споделяше изразеното от мисис Клемънтс становище относно решението ми да замина за Уелмингам.
— Несъмнено, Уолтър — каза тя, — вие все още знаете много малко, за да питаете някаква надежда, че ще можете да подтикнете или да принудите мисис Катърик към откровение. Разумно ли е да се стига до тази крайност, преди да сте изпробвали всички по-сигурни и по-прости средства за постигане на целта? Когато ми казахте, че сър Пърсивъл и графът са единствените хора, които знаят точната дата на Лориното пътуване, и двамата забравихме, че има трето лице, което сигурно също я знае — имам пред вид мисис Рубел. Няма ли да бъде много по-лесно и по-безопасно да се опитате да получите признание от нея, отколкото от сър Пърсивъл.