— Може и да е така — отговорих аз, — но не ни е известна степента на съучастието и на интереса на мисис Рубел в заговора и затова не можем да бъдем сигурни, че датата се е запечатала в паметта й, тъй както несъмнено се е запечатала в паметта на сър Пърсивъл и на графа. Много е късно сега да си губим времето с мисис Рубел, което може да се окаже от фатално значение за откриването на единствения уязвим момент от живота на сър Пърсивъл. Мариан, не преувеличавате ли малко риска, който ще поема, отивайки отново в Хампшър? Да не би да сте започнали да се съмнявате, че в края на краищата сър Пърсивъл ще се окаже по-силен от мен?
— Той не може да бъде по-силен от вас — отвърна тя решително, — защото в борбата с вас няма да бъде подпомогнат от ненадминатата злина на графа.
— Какво ви кара да мислите така? — запитах леко изненадан.
— Собствените ми впечатления от упорството на сър Пърсивъл и от неговата нетърпимост спрямо контрола, упражняван от графа — отговори тя. — Смятам, че той ще поиска да се срещне с вас, тъй както в началото държеше да действува сам в Блакуотър Парк. Можете да очаквате намесата на графа едва когато сър Пърсивъл попадне в ръцете ви. Тогава ще бъдат пряко заплашени собствените му интереси и той ще действува, Уолтър, в своя защита с всички възможни средства.
— Можем предварително да го лишим от оръжията му — казах аз. — Някои от подробностите, които научих от мисис Клемънтс, биха могли да се обърнат срещу него, а може да съществуват и други начини, които да подсилят каузата ни. Има моменти от разказа на мисис Мичелсън, които показват, че графът е сметнал за нужно да установи сам връзка с мистър Феърли и може би в тази му постъпка съществуват компрометиращи обстоятелства. Докато отсъствувам, Мариан, пишете на мистър Феърли и кажете, че искате да ви опише точно какво се е случило между графа и него и да ви осведоми също за подробностите, ако има такива, които са доведени до негово знание във връзка с племенницата му. Кажете му също, че това, за което го молите, рано или късно ще бъде изискано от него, ако не желае по своя воля да ви го съобщи сега.
— Писмото ще бъде написано, Уолтър. Но вие наистина ли сте решили да заминете за Уелмингам?
— Категорично. Ще посветя следващите два дни на работа, за да спечеля необходимите средства за идната седмица, а на третия ден заминавам за Хампшър.
Когато настъпи третият ден, бях готов за моето пътуване. Тъй като бе възможно да отсъствувам доста време, уговорих се е Мариан да си пишем всеки ден — разбира се, под чужди имена, от предпазливост. Ако тя ми пишеше редовно, нямаше да имам основания да смятам, че се е случило нещо лошо! Но ако със сутрешната поща не получех писмо, щях естествено да се върна в Лондон с първия влак. Успях да накарам Лора да се примири със заминаването ми, като й казах, че отивам в провинцията да търся нови купувачи за нейните и моите рисунки, и я оставих заета с работата си и щастлива. Мариан ме изпрати до пътната врата.
— Помнете неспокойните сърца, които оставяте тук — прошепна тя, докато стояхме в коридора. — Помнете всичките надежди, които се уповават на вашето завръщане невредим. Ако непредвидени неща се случат по време на пътуването ви, ако вие и сър Пърсивъл се срещнете.
— Защо мислите, че ще се срещнем? — попитах аз.
— Не зная — имам страхове и мисли, които не мога да обясня. Можете да ми се смеете, Уолтър, ако искате, но, за бога, обуздайте нрава си, ако ви се случи да се срещнете с този човек!
— Не се бойте, Мариан, Аз отговарям за самообладанието си.
С тези думи се разделихме. Закрачих бързо към гарата. В мен проблясваше надеждата. В съзнанието ми се затвърждаваше убеждението, че този път пътуването ми няма да бъде напразно. Беше хубава, ясна, студена утрин. Нервите ми бяха силно изопнати и усещах как в цялото ми тяло бушува силата на моята решимост.
Когато прекосих перона и се огледах наоколо сред скупчените хора, търсейки лица, които можех да позная, хрумна ми, че може би щеше да бъде по-добре, ако се бях предрешил, преди да се отправя за Хампшър. Но имаше нещо, което много силно ме отблъскваше в тази идея — нещо долно, което свързвах с цялата пасмина от шпиони и осведомители, и затова зарязах мисълта в мига, в който се появи. Подобно начинание бе крайно съмнително дори и само като опит. Ако го изпробвах у дома, собственикът на къщата рано или късно щеше да разбере и това веднага би предизвикало подозренията му. Ако го изпробвах извън дома, едни и същи лица можеха по случайност да ме видят предрешен и непредрешен, а това щеше да привлече вниманието и да създаде недоверие, което беше от мой най-насъщен интерес да избягвам. Дотук бях действувал със собственото си име и бях решен да продължа да действувам така до края.