Пристигнах в Уелмингам рано следобед.
Има ли пустош сред пясъчните земи на Арабия, има ли безутешна гледка на разруха сред развалините на Палестина по-противни за окото и по-подтискащи за ума от вида на едно английско провинциално градче в първия стадий на неговото съществуване, преди да е настъпил периодът на благополучието му? Зададох си този въпрос, докато вървях по чистата пустота, подредената грозота и превзетата строгост на уелмингамските улици. Търговците, които ме гледаха вторачено от празните си магазини, дърветата, клюмнали безпомощно от безводие, за които все още не бяха намерили време да се погрижат, мъртвите скелета на постройките, напразно очакващи човешка ръка да им вдъхне живот — всяко същество, което виждах, всеки предмет, покрай който минавах, изглежда, отговаряха едногласно; пустините на Арабия са нищо пред нашата цивилизована пустош, развалините на Палестина са лишени от нашето съвременно униние!
С питане стигнах до квартала, където живееше мисис Катърик — това бе площад, заграден от малки, едноетажни къщи. Насред него идваше парче затревена земя, заобиколена е евтина телена ограда. Възрастна слугиня и две деца седяха в един от ъглите и гледаха една мършава коза, завързана за колче в тревата. Двама минувачи си говореха от едната страна на тротоара, а от другата едно малко момченце се шляеше бавно с малко кученце, което водеше с въженце. В далечината се носеше приглушено дрънчене на пиано, на което пригласяха равномерно ударите на нечий чук, идещи по-отблизо. Такава беше гледката и нейните звуци, които ме посрещнаха на площада.
Отправих се незабавно към вратата на номер 13 — номера на къщата на мисис Катърик — и почуках, без да се замисля как ще бъде най-добре да се представя, когато вляза. Преди всичко трябваше да видя мисис Катърик. Тогава, след първото впечатление, можех да преценя най-сигурния и лесен начин за постигане целта на моето посещение.
Вратата ми отвори една меланхолична прислужница на средна възраст. Дадох й визитната си картичка и попитах дали мога да видя мисис Катърик. Картичката бе отнесена в гостната и прислужницата се върна, изпратена да попита по каква работа съм дошъл.
— Съобщете, ако обичате, че идвам във връзка с дъщерята на мисис Катърик — отговорих аз. Това бе най-добрият претекст, който можах да измисля в момента, за да обясня посещението си.
Прислужницата отново изчезна в гостната, отново се върна и този път ме покани да вляза, гледайки ме с мрачно удивление.
Влязох в малка стая с ярки тапети на огромни мотиви. Столовете, масичките, бюфетчето и канапето — всичките блестяха с лепкавия гланц на евтините мебели. На най-голямата маса в средата на стаята, точно в центъра върху вълнена покривка в червено и жълто, бе подпряна красива Библия; а край масата, съвсем до прозореца, с малка кошничка за плетене в скута й и една хриптяща, сълзлива болонка, свита в краката й, седеше възрастна жена с черна, мрежеста шапчица, черна копринена рокля и тъмносини ръкавици без пръсти. Стоманеносивата й коса падаше тежко от двете страни на лицето й; тъмните й очи бяха устремени напред с твърд, предизвикателен, непреклонен поглед. Тя имаше квадратни скули, изострена, решителна брадичка и плътни, чувствени, безцветни устни. Фигурата й беше здрава и яка, а поведението й говореше за враждебност и хладнокръвие. Това беше мисис Катърик.
— Дошли сте, за да говорите с мен за дъщеря ми — каза тя, преди още да успея да изрека и една дума дори. — Бъдете добър да съобщите това, което имате да казвате.
Гласът й бе твърд, предизвикателен, непреклонен като погледа й. Тя посочи един стол и докато сядах, внимателно ме изгледа от главата до петите. Разбрах, че единственият ми шанс да говоря с тази жена е да използувам нейния тон и още от самото начало да подходи с нейните способи.
— Известно ви е — казах й, — че дъщеря ви изчезна.
— Много добре го зная.
— Не сте ли изпитвали опасения, че нейното изчезване може да бъде последвано от смъртта й?